ГЛАВА 9

- СЕКРЕТАРКАТА -
Обичаше го! Даже в началото не можеше да повярва, колко много го обича! Дали заради това, че и двамата бяха израснали в дом за деца без родители или просто беше по-различен от другите мъже, с които беше имала връзки преди него, но го обичаше
искрено и дълбоко! Толкова много, че веднъж беше споделила на шега с една приятелка от дома, че съжалява, че не може да пише стихове, за да напише поема за любовта си към него! И двете се бяха смяли на това, но тя си знаеше, че в тази шега има и голяма
доза истина! Веднъж, същата приятелка, една от малкото останали и такива от онези години, я попита дали това е било любов от пръв поглед?
- Как да ти кажа, - отговори и тя след няколко секунди размисъл - много ми се иска да ти кажа – да, но тогава бях толкова притеснена, дали ще ме вземе на работа, че въобще не ми минаваше през ума, че един ден мога да съм с него! - пак се замисли за няколко мига. - Но много ми се иска да се бях влюбила от пръв поглед! Така всичко щеше да е съвършено!
- Ами аз си мисля, че и сега между вас всичко е съвършено, романтичке!
Само тази, най-добрата от всичките й приятелки, знаеше за връзката и с човека, за когото работеше.
- Да, така е! Май, наистина съм непоправима романтичка!
- Хубаво де, отдавна ми се иска да те питам, а защо, след като се обичате толкова, чакахте да минат цели осем години, за да се престрашите да сте заедно? – приятелката и имаше основание да прояви това любопитство. - А си мисля, дано не греша, че ако двама души се обичат, то е невъзможно до не го забележат толкова много време! Тъпо е някак си....
- Да, тъпо е! Права си, но и аз не мога да си го обясня! Сигурно, защото той все пак ми е щеф, а аз секретарка! Ако имаше някакви социални контакти, бих си помислила, че се въздържа да се разкрие пред мен заради това, какво ще си помислят приятелите,
близките му, партньорите..... Но това е глупаво, той няма социален живот! Всъщност и така ми е добре! Изобщо не искам да се замислям за това. Приемам, че и двамата не сме намирали сили и смелост да направим първата крачка и това е!
Казваше самата истина. Както тя, така и той сякаш бяха белязани от факта, че животът ги е лишил от нормално детство и като че и двамата контактуваха с хората от необходимост, а не защото това е нормално човешко действие!
Вероятно още от детските кошарки в тях се беше зародил някакъв подсъзнателен и много силен инстинкт за самосъхранение, който им пречеше да общуват с околните, ако не нормално, то поне лесно. Вероятно и това, че имаха сходно минало ги беше
сближило още от самото начало.
Не бяха минали и шест месеца откакто тя беше започнала работа при него и той започна да и се доверява все повече и повече. Само след две години тя беше все още секретарка като длъжност, но неофициално беше втория човек в бюрото! Тя се грижеше за всичко. През нея минаваше цялата информация за това, какво става във фирмата, а и не рядко шефът и се допитваше до нейното мнение и се вслушваше в него за това, дали някоя поръчка си заслужава да бъде приета или не! Винаги, без изключение, в такива случаи ставаше така, както тя каже! Така изминаха няколкото години без и двамата да признаят пред себе си, че всъщност са влюбени в човека отсреща! Може би така щеше да продължава кой знае до кога, ако не беше се случило нещо неочаквано.
Беше малко преди Коледа и той и беше поръчал да купи подаръци за всички служители в бюрото по случай празника. Закара я до центъра на града и я остави до бившите централни хали, сега голям търговски център. Поръча и да купи на всеки в офиса по нещо, което хем да е достатъчно луксозно, хем наистина да им влезе в работа! Химикалки, преспапиета и тям подобни неща. Пожела и лека вечер и тръгна към дома си. Не мина, обаче и две пресечки, когато му хрумна, че всъщност това можеха да го направят заедно. И без това беше свободен вечерта!
Бързо се върна, паркира на платения паркинг на гърба на сградата и почти на бегом влезе вътре. Не я видя веднага и тръгна да я търси. Зърна я след няколко минути в един магазин за подаръци и сувенири. Забави ход и се запъти към нея. За да стигне до магазина трябваше да обиколи цялата сграда. Тъкмо приближи и в магазина, където беше тя, влязоха двама едри, високи младежи с черни якета. Единият беше с
бейзболна шапка, обърната на обратно, а другият с черна кърпа, завързана на главата. Типични мутри, както ги наричаха допреди няколко години.
Инстинктивно предусети неприятности и отново забърза ход. Тя беше облечена много елегантно, но и доста предизвикателно, установи той с известно раздразнение, докато бързаше към нея. Беше с дълго манто от кашмир, което беше разкопчано и под което се виждаше късата и пола, разкриваща стройните и крака, обути в плътно прилепващи към прасеца ботуши с висок ток. Двамата нахално я гледаха, а единият вече се канеше да и каже нещо. Продавачката гледаше уплашено.
- Мале, маце, много си готина! Свободна ли си тая вечер? - тиквеникът изглеждаше страшно горд от себе си, а приятелчето му се хилеше като идиот.
- Аре, ма, к’во се пра’иш на много важна! Тебе питам, чу ли!?
В този момент той влезе. Продавачката беше бяла като платно. Мутрата с бейзболната шапка, който беше започнал да досажда само го погледна и отновосе зае да и говори.
- Кат’ носиш такива лачени дрехи, да не си гепила свети Петър за шлифера? А? Ка’й ма!
- Дамата е с мен!
Двамата се обърнаха и го погледнаха изненадано.
- Кажи ве, тежкар, токати ли ти се ядат? – беше оня, с кърпата. - Май си мно’о отворен! Путката е с нас, ясно? Аре свободен си!
- Майка ти е свободна, боклук! Ще ми дадеш ли телефона Ј да си запиша час за свирка при нея? – на устните му имаше усмивка като на хищник.
За първи път чуваше шефът и да говори такива неща, а и беше сразена от изненада, че го вижда тук само минути, след като си бяха взели довиждане!
- Я повтори, к’во каза!? - и двамата мускулести бабаити го гледаха с отворени от изненада усти.
- Глух ли си? Казах да ми дадеш телефона на майка ти! - усмивката още беше там.
- Тоя е труп! - каза оня с кърпата на приятеля си, сякаш бяха само двамата.
В следващия момент видя как добре облеченият човек, който се беше осмелил да му говори такива неща спокойно се обърна, огледа предметите, подредени по стъклените лавици на магазина и без да бърза измъкна една стреличка за мини дартс от кутийката и. Спокойствието му, като че ли още повече изненада двамата отворковци. Мъжът спокойно огледа стреличката от всички страни, намести я добре в дясната си ръка и изведнъж, със светкавична бързина я заби в ниското чело на мутрата с кърпата. Продавачката изпищя като сирена и кой знае защо залегна зад стъкления щанд. Другият с шапката беше изблещил очи като шаран.
- Ти си луд ве! Аве..... Ти го уби ве!
Приятелчето му с треперещи ръце се опитваше да измъкне стреличката от главата си.
- Не, още не съм го убил! - пред магазина се събраха хора - Махайте се! - през зъби процеди той и без да поглежда измъкна още една стреличка.
Бабаитът с шапката помъкна ранения си приятел към вратата на магазина. Когато прецени, че вече е на безопасно разстояние се обърна и без да пуска приятеля си каза.
- С тебе ше се видим пак! Няма къде да се измъкнеш!
Само му се усмихна. И двамата бабаити просто не предполагаха какъв късмет имат тази вечер!
Платиха на изплашената продавачка дартса и побързаха да излязат от търговския център.
Тя трепереше и се налагаше той да я придържа през кръста, за да не се спъне. Чувството, че му харесва да я докосва не го изненада. Беше си представял,
че я прегръща безброй много пъти. Бързо влязоха в колата и тръгнаха без посока.
- Изплаши ли се?
С периферното си зрение виждаше, че брадичката и трепери.
- Имам нужда от едно много голямо питие. – каза тя вместо отговор. Гласът и също трепереше.
- Искаш ли да отидем до някое заведение?
- Не! - отговорът и беше направо рязък.
Известно време мълчаха. Той продължаваше да кара без посока.
- У дома имам някакво уиски. - изненада се от смелостта си. Не знаеше, как ще реагира тя. - Ако не ти е проблем, заповядай ......
- Не, благодаря....... Не искам да те притеснявам.
- Не ме притесняваш. Ни най-малко! Пък и това е добър повод и аз да пийна едно.... - опитът му за разведряване на обстановката сякаш остана да виси във въздуха.
- Добре тогава, да вървим, но наистина, ако те притеснявам.......
След десет минути бяха в дома му.
- Джони Уокър - зелен етикет, харесваш ли го?
Тя разглеждаше една картина, окачена над дивана. Усмихна се, без да го поглежда.
- Даже и не знаех, че има такова. Имаш страхотен апартамент, шефе!
За миг му се прииска да я помоли да не го нарича така, но го хвана страх, че тя може да изтълкува това по друг начин и се въздържа.
- Ти си първия човек, който влиза тук, след като го обзаведох.
Тя се засмя, а той я последва след секунда. Беше му необходимо време, за да осъзнае, че тя е приела това като шега. Всъщност си беше самата истина! За всичко в дома си се грижеше сам.
- Кой е авторът? - попита тя, без да отделя поглед от картината. - струва ми се, че тоя стил ми е познат, но не мога да се сетя откъде.
Приближи се до нея и и подаде чашата.
- Сложих ти две бучки лед. Добре ли е?
- Идеално! Та, кой е авторът?
- Салвадор Дали.
Очите и се разшириха от изумление.
- Майтапиш се! Сериозно?
Той само кимна.
- Не знаех, че в България има произведения на Дали в частни собственици! Сигурно е само това?
- Не, не мисля..... Вероятно има и други, но не съм се интересувал.
- Сигурно си дал луди пари за него!? Извинявай, не беше учтиво да ти задавам такъв нетактичен въпрос.
- Не, няма проблем. Сещаш ли се за оня спортен комплекс, който проектирахме за Солун преди година? Е, половината пари от него отидоха за това платно.
- Само шейсет хиляди евро ли струва? - беше искрено изненадана. - Мислих си, че платна на Дали струват милиони.
- Е, има и такива, наистина, но това не е от най-силните му неща така, че струва ”само” шейсет хиляди евро.
Вечерта продължи в подобни разговори. След третата чаша уиски тя погледна часовника си и каза, че е време да си ходи.
- Благодаря за уискито.
- Моля те, за мен беше удоволствие! Наистина, поводът беше доста неприятен.... Странно, а! Такава приятна вечер да започне с нещо толкова грубо и вулгарно..... - от уискито или от нещо друго се чувстваше много странно. Тя се приближи до него.
- Съжалявам, че заради мен се забърка в този скандал! Не трябваше да се намесваш! Кой ги знае тия какви са......
- Как така, да не се намесвам! - прозвуча ядосано.
- Нима мислиш, че бих оставил нещата така и бих си тръгнал, оставяйки те да се оправяш сама с ония кретени!?
- Никой никога не е правил подобно нещо за мен. И друг път са се случвали подобни.....
И двамата не разбраха как се случи, но в следващия момент вече бяха в прегръдките си и се целуваха като побеснели! Същата вечер тя не си тръгна. Правиха любов цялата нощ. Следващият ден беше почивен.