ГЛАВА 5

- ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР -
Дъждът се засилваше. Капките ставаха все по-едри, а само преди десет минути на човек едва ли би му хрумнало, че това няма да е само едно най-обикновено кратко октомврийско преваляване.
Мъжът погледна нагоре и задържа погледа си върху луната и облакът, който се опитваше да я затули. По всичко личеше, че ще успее, а и облаците, които идваха след него показваха, че това няма да е само кратко преваляване, а ще вали цялата нощ. “Толкова по-добре!” - помисли си мъжът и се усмихна, докато
със свободната си ръка вдигна широката яка на коженото си манто.
Усмивката му беше спокойна, без следа от безпокойство или страх. Безгрижна усмивка на безгрижен човек, който се разхожда в есенната нощ.
- Чу ме какво те питах. Да повторя ли? – спокойно каза мъжът, все още загледан към мястото, на което допреди секунда беше луната.
Дебелият късо подстриган тип с четиристотин и осемдесет грамова златна верига на надипления си врат, който лежеше проснат по корем в краката на мъжа с коженото манто, само изхриптя нечленоразделно и се закашля немощно. Тялото му се изви бавно в опит да се застане на четири крака, но единственото, което успя да направи бе, че се изтърколи на левия си хълбок и остана така. Дясната ръка на дебелака задраска по плочките на тротоара, като че ли търсеше нещо.
За няколко секунди луната се опита да надвие закрилите я облаци и освети падналия. Гледката беше кошмарно - отблъскваща и същевременно гротескно - красива като картина на Дали. За секунда, като че ли въздухът около дебелия и тротоарът, върху който беше проснат, засияха в призрачно розово. На няколко педи от главата му блестяха някакви дребни предмети. Човекът с мантото премести погледа си от дъждовното небе и се загледа в тях. Усмивката му стана още по-приятна. “Като перли, - помисли си – перли с кариеси!” Почти се засмя. Нямаше нужда да навежда, за да разбере, какво представляваха странните неща върху плочника, знаеше отлично! Преди няколко минути той лично ги беше избил с тока на обувката си от устата на мъжа със златния синджир.
- Явно ще трябва да повторя. - в гласа му имаше досада. - С коя ръка държеше главата на момиченцето, докато го караше да ти прави онези гадости?
Другият извъртя едрата си глава и погледна на горе.
- Ша......фти....епфа.....мммай...
Пжжжж........ звукът от искрата на електрошоковия апарат в лявата ръка на човека с мантото припомни на дебелия кой командва в случая.
От чалга клуба долитаха приглушени басови звуци. Вътре никой все още не се интересуваше къде е и защо още се бави. Пък и алкохола, тревата и кокаина
си вършеха работата безотказно!
- Предполагам, че малко сбърках, като ти изкъртих повечето зъби, малко трудно ще водим разговор така. Съжалявам! - по гласа му се разбираше, че говори искрено. - Не чух отговора! С коя ръка? Виж, положението ти е сериозно, а аз имам много време, до
изгрева има още горе-долу пет часа, така че можем да си седим тук още дълго, но по-добре да приключим бързо. Няма смисъл, повярвай ми, няма смисъл да се бавим! Та с коя ръка, а?
С всяка изминала секунда дъждът правеше локвата кръв все по-голяма. Светлината на единствената работеща лампа в края на пустата улица беше достатъчна, за да се види, как дъждовните капки правеха кървави балончета пред разнебитената мутра на
дебелия.
- Няма кой да ни види тук. Никое от приятелчетата ти, колкото и да е надрусано, няма да дойде дотук да пикае като теб в тоя дъжд. Пък и други хора по това време едва ли ще минат. Смее ли някой - а си минал покрай чалга клуб “Каруцата” - а си си изял боя от някоя дрогирана мутра....
Мъжът ритна жертвата си в корема не много силно, по-скоро подканващо.
- Хайде, отговори, моля ти се, с коя ръка, а?
- Офрафтафха мфе.... - очевидно му беше трудно да говори. - Нефихнен съм...ъъъъх...
Острата обувка отново се заби в тлъстото му шкембе, този път доста по-силно.
- Оправдаха те, а?! Това, че си бил дрогиран те оневинява, така ли? Пък и като прибавиш петнайсетина хиляди за съдията ставаш съвсем невинен, нали?
Спокойствието в гласа на човека вече го нямаше.
- Детето умря след една година от рак, вследствие на стреса, а ти си ходиш спокойно по улиците и продължаваш да си се дрогираш по кръчмите с разни тъпи фльорци! За последен път те питам, с коя ръка държеше детето, храчко миризлива, казвай!
Дебелият се опита да докара гневен израз върху разкървавеното си лице.
- Ооооооо! На големия мъжкар май не му харесва да го наричат с обидни прилагателни! Така ли? Знаеш ли какво, май не си на ясно, какво ти е положението. И като сме почнали да се дразним, да продължим. За мен ти и храчка не си, ти си, я да видим, за да ме разбереш по-добре, ще го кажа на твоя език, ти си
направо путка! Ясно?
Наистина на дебелия му притъмня пред очите от гняв!
- Лелееее, ама ти се бил много страшен, бе, Главоч! - мъжът с мантото се засмя от сърце - Не, Главоч, не си страшен. Жалък си! Ако се видиш от страни на какво приличаш... Топка от лой и лайна в калта, там, където ти е мястото! На теб и на всичките такива боклуци като тебе, дето не могат да впечатлят жените с нещо друго, освен с пари! Разбра ли, путко? А?
Ритниците заваляха като канонада по лицето и
гърдите на дебелия.
- Да караш тринайсет годишно дете да ти духа е голяма работа, а, путко! А?
Целите обувки и крачолите на човека бяха в кръв.
- Добре! Както искаш! Повече не питам!
Докато прибираше електрошока в джоба на мантото си с едната си ръка, с другата извади от другия джоб ролка широк лейкопласт и пакетче хартиени салфетки. Спокойно отвори пакета и извади една кърпичка. Приклекна до главата на жертвата си и внимателно започна да почиства кръвта от обезобразената му уста. След малко се убеди, че няма смисъл и прибра напоената салфетка в джоба си. Замаян от ударите в главата, дебелият само дишаше тежко, хриптейки, без да разбира какво става. След малко устата му беше здраво залепена с лейкопласта. Човекът до него се изправи и извади от задния джоб на дънките си чифт белезници. За секунда се замисли къде да закопчае ръцете, отпред или отзад и реши да го направи отпред. След още секунда белезниците изщракаха.
- Е, щом не искаш да отговориш, приемам, че отговорът ти е: и с двете. Май не разбираш, какво ще ти се случи. Секунда и ще разбереш!
Изведнъж разбърканото съзнание на мутрата се изясни. Дясното му око беше изцяло затворено от огромния оток около него, но лявото беше невредимо и той видя, че под носа му е пъхнато шишенце с амоняк.
- Така е драги, всичко на този свят се връща! Чел ли си “Престъпление и наказание” от Достоевски? Ама и аз съм един..... Ти сигурно едва се подписваш, а аз те питам, дали си чел Достоевски. Нищо! Поуката от този роман е, че няма как да се избегне възмездието! Или ще те хванат и осъдят, или ако това не стане, съвестта ти ще те изгризе парче по парче! Е, теб не те осъдиха, а думата “съвест” едва ли ти говори
нещо, тъй че аз взех нещата в свои ръце.
Насилникът започна да проумява, какво го чакаше. Погледът му беше прикован върху ръцете на нападателя. Ужасът го връхлетя изведнъж, като вледеняваща вълна. Кръвта по лицето му започна да се смесва със сълзите, които рукнаха и от здравото и от
нараненото му око. Непознатият държеше нещо като трион.
- Е, хайде сега! Такъв голям мъж, пък плаче! Хубава работа! Всъщност и аз на твоето място щях да се разплача. Държа да ти кажа нещо. Ако ми беше отговорил на въпроса, участта ти щеше да е по-лека! Наполовина по-лека! - мъжът се замисли за секунда. -
Не, че нямаше пак да умреш, но карай! Може пък така да е по-добре! - усмихна се, сякаш искаше да окуражи жертвата си. - Да започваме, а?
По улицата не се виждаше никой. От към чалга бара се чуваха силната музика, вокалните мъки на фолкзвездата и въодушевеният рев на почитателите и.
Облаците се бяха наслоили по небето, сякаш обединени от желанието да не позволят на нежната луна да види ужасните неща, които се случваха в този момент на дебелия със златния синджир.
Дъждът стана проливен и вятърът се засили.