БРУТАЛНИ
ВЪЗМЕЗДИЯ
ГЕОРГИ ДЕВЕДЖИЕВ
РОМАН
ISBN: 954-51-191-X
“И в душата на най-обикновения човек се крият
неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по
природа и очите ми много пъти са се навлажнявали
от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожад-
ността ме беше обхванала.”
“Изгубеният свят”
Артър Конан Дойл
ГЛАВА 1
- ТОЙ -
Врата изщрака в тъмното. В коридора беше хладно, но не студено. Слепешком потърси цигарите и измъкна една от измачкания пакет. Без да пали лампата захапа цигарата и на секундата извика от отвращение. В устата му имаше вкус на кръв. Не само вкус. Имаше истинска кръв! Изплю цигарата на пода и потърси ключа в тъмното. За няколко секунди замижа, за да свикнат очите му със светлината и влезе в банята. По ръцете му наистина имаше кръв. Не много, но имаше. Явно беше попаднала там, когато си е свалял ръкавиците. По дънките също.
Съблече бързо, но внимателно коженото манто и го захвърли на плочките. Започна бавно и усърдно да мие кръвта от ръцете си, като същевременно ги оглеждаше за драскотини. Сапуниса ги и ги изплакна няколко пъти, а после ги изтърка с памук, напоен обилно с автършейв. Всеки път го правеше, въпреки че напълно съзнаваше, че е излишно след такова старателно измиване!
Просто не харесваше мисълта, че ръцете му могат да миришат на кръв. След като приключи с автършейва, се погледна в огледалото и внимателно изследва с поглед лицето си. Нямаше и най-малка следа от кръв по него. Брадата му беше доста набола през изминалото денонощие и определено имаше изморен вид.
Надяваше се, че с 1-2 чаши кафе ще си върне цвета на лицето, въпреки че беше малко вероятно! След почти 24-часово будуване нямаше как да не е изморен.
Наплиска се със студена вода и без да се избърше отиде в кухнята. Замисли се дали не е по-добре да си запари чай, но бързо се отказа. Чаят нямаше да го освежи така добре!
Водата вече започваше да завира, когато забеляза пак кръвта по панталона. Не беше никак малко и трябваше час по-скоро да се изпере! Бързо се върна в банята и събу дънките. Сложи ги в един леген и ги поръси обилно с прах за пране. После пусна силно отгоре им гореща вода и изчака да ги покрие с димящи сапунени мехури. След това, както си беше по гащи, се върна в кухнята и се зае с кафето. Скоро из целия апартамент замириса на качествено, хубаво кафе.
Докато държеше горещата чаша, пусна телевизора и се загледа в някакви безинтересни новини по националната телевизия. Все още нищо не се беше
разбрало, но все пак беше само шест сутринта и имаше още много време. Усмихна се и отпи от кафето. Първо трябваше да събере мислите си, да се поуспокои, не че беше много превъзбуден, а после да се обади в офиса да не го чакат днес. Денят се очертаваше като много интересен! Щеше да си седи пред телевизора и да гледа новините!
Телефонът иззвъня. Явно някой много се нуждаеше от нещо!
- Ало! Кой е?! - гласът му беше наистина като на човек, който е станал от леглото преди секунди.
- Попови? - беше някой с подчертано селско произношение.
- Съжалявам, имате грешка!
- Как грешка, бе? Аз тоя номер го имам от………
Телефонната слушалка изтрака върху вилката и прекъсна тирадата на объркалия се ранобуден селянин. Отпи голяма глътка кафе и се отпусна блажено във фотьойла.
Някъде се чу полицейска сирена. След по-малко от минута се чу втора, а след още малко ги последва и сирената на линейка. Не бяха, обаче за там, за където му се искаше да бъдат. Мястото беше чак на другия край на града, а тези коли очевидно отиваха някъде наблизо.
Новините свършиха и след последвалите реклами започна повторението на някакъв тъп американски сериал.
Имаше много, много време! Отново отпи от кафето и се усмихна. Беше доволен от изминалите ден и нощ! Много доволен!
сряда, 26 ноември 2008 г.
ГЛАВА 2
- АЛКОХОЛИКЪТ -
Бягаше от нещо, но от какво точно...... Нещо го гонеше. Не, той всъщност беше преследвача, но какво преследваше? Или все пак той беше жертвата? Не! Не беше! Бягаше по калдъръмена улица, която приличаше на онази, която водеше към Хисар Капия в Стария Пловдив, но не беше тя. Уж бягаше надолу по улицата, а се задъхваше. Дробовете го боляха. В устата му имаше вкус на кръв и го болеше далака. Ето я
жертвата! Голямо, подобно на куче животно.
Ох!
Ще те хвана! Падна ми!
Настигаше го, още метър - два и щеше да го докопа!
Ох! Копеле, ще те барна!
Падна ми! Препъна се, но стана и продължи да бяга. Сега звярът гонеше него.
Чакай, кой кого гони?! Аз, аз те гоня, не ти мен!
Обърна се и се нахвърли върху чудовището. Сега той беше чудовище! Ръцете му се сграбчиха козината на нещото, мека, топла козина. Нежна и някак гостоприемна като памучно бебешко одеяло. Зъбите му се впиха в шията на звяра и устата му се напълни с
кръв. Залочи жадно топла, вкусна кръв.... Не! Всъщност не е кръв, а водка! Ледено студена водка “Абсолют”! Прекрасна е! Пустите му финландци..... Ама аз не пия! Не ПИЯ!!!! Тази мисъл го попари като вряло олово! Сега ще пукна! Не трябваше да пия, не! Чудовището беше проснато в краката му мъртво. Уж мъртво, а му се смееше! Смееше му се!!! А пък едно странно чудовище.... Уж куче, пък с човешки крайници! С
два чифта човешки крака! И то крака като на бебе. Смешно! Куче с крачета като на бебенце!!?
Не трябваше да пия! Сега ще умра, не трябваше, млад съм!
Телефонът звънна.
Било е кошмар! Моментът на събуждането му хареса страхотно! По за предпочитане е да се събудиш от кошмар, отколкото с махмурлук!
- Нямам време за приказки! - по гласа на подполковник Баташки веднага се познаваше, че наистина е така. - След двайсет минути да си в окръжното!
- Какво.....?
- Утрепали са Главоча! Тръгвай!
Връзката прекъсна. От един кошмар та на друг!
След пет минути вече беше на тротоара пред блока.
- Здраве желаем, лейтенант Георгиев! Как си моето момче? - съседът от първия етаж се прибираше отнякъде.
- Екстра съм бай Владко. Ти от къде така рано - рано? Да не си бил по жени, ей!?
Старецът се засмя от сърце и тъкмо да отговори
нещо, таксито дойде.
- Айде, бай Владко, чао! И умната, ей, да не хванеш някоя болест! Към окръжното. - тонът към шофьора на таксито беше коренно различен от този към
комшията. - Ако и на тебе ти предстои толкова напрегнат ден, колкото се очертава да бъде моя, после можеш да почиваш цяла седмица!
Таксиметровият шофьор се усмихна пресилено и
потегли.
Бягаше от нещо, но от какво точно...... Нещо го гонеше. Не, той всъщност беше преследвача, но какво преследваше? Или все пак той беше жертвата? Не! Не беше! Бягаше по калдъръмена улица, която приличаше на онази, която водеше към Хисар Капия в Стария Пловдив, но не беше тя. Уж бягаше надолу по улицата, а се задъхваше. Дробовете го боляха. В устата му имаше вкус на кръв и го болеше далака. Ето я
жертвата! Голямо, подобно на куче животно.
Ох!
Ще те хвана! Падна ми!
Настигаше го, още метър - два и щеше да го докопа!
Ох! Копеле, ще те барна!
Падна ми! Препъна се, но стана и продължи да бяга. Сега звярът гонеше него.
Чакай, кой кого гони?! Аз, аз те гоня, не ти мен!
Обърна се и се нахвърли върху чудовището. Сега той беше чудовище! Ръцете му се сграбчиха козината на нещото, мека, топла козина. Нежна и някак гостоприемна като памучно бебешко одеяло. Зъбите му се впиха в шията на звяра и устата му се напълни с
кръв. Залочи жадно топла, вкусна кръв.... Не! Всъщност не е кръв, а водка! Ледено студена водка “Абсолют”! Прекрасна е! Пустите му финландци..... Ама аз не пия! Не ПИЯ!!!! Тази мисъл го попари като вряло олово! Сега ще пукна! Не трябваше да пия, не! Чудовището беше проснато в краката му мъртво. Уж мъртво, а му се смееше! Смееше му се!!! А пък едно странно чудовище.... Уж куче, пък с човешки крайници! С
два чифта човешки крака! И то крака като на бебе. Смешно! Куче с крачета като на бебенце!!?
Не трябваше да пия! Сега ще умра, не трябваше, млад съм!
Телефонът звънна.
Било е кошмар! Моментът на събуждането му хареса страхотно! По за предпочитане е да се събудиш от кошмар, отколкото с махмурлук!
- Нямам време за приказки! - по гласа на подполковник Баташки веднага се познаваше, че наистина е така. - След двайсет минути да си в окръжното!
- Какво.....?
- Утрепали са Главоча! Тръгвай!
Връзката прекъсна. От един кошмар та на друг!
След пет минути вече беше на тротоара пред блока.
- Здраве желаем, лейтенант Георгиев! Как си моето момче? - съседът от първия етаж се прибираше отнякъде.
- Екстра съм бай Владко. Ти от къде така рано - рано? Да не си бил по жени, ей!?
Старецът се засмя от сърце и тъкмо да отговори
нещо, таксито дойде.
- Айде, бай Владко, чао! И умната, ей, да не хванеш някоя болест! Към окръжното. - тонът към шофьора на таксито беше коренно различен от този към
комшията. - Ако и на тебе ти предстои толкова напрегнат ден, колкото се очертава да бъде моя, после можеш да почиваш цяла седмица!
Таксиметровият шофьор се усмихна пресилено и
потегли.
ГЛАВА 3
- ТОЙ -
Сепна се и за малко да се полее с кафе. Беше задрямал пред телевизора. Отново отпи глътка от още топлата напитка и пак влезе в банята.
Водата в легена с накиснатите дънкови панталони вече беше станала хладка. Той с неохота започна да търка кървавите петна. Само след десет минути се отказа. Нямаше и най-малък шанс дънките да станат като нови! Щеше да се наложи да ги изхвърли, нямаше как!
Отново се върна в хола при телевизора и кафето. По първа програма сериалът беше свършил и вървеше някаква реклама за ренде, което според създателите му щяло да доведе до революция във всяка кухня. Досада и половина! Както повечето неща по телевизията! Ако не се налагаше да чака новините, отдавна да си беше легнал, толкова му се спеше!
Върна се в кухнята и си направи сандвич от сирене Горгондзола с няколко листа рукола. Наля си и чаша сок от круша, много го харесваше. Рекламата беше свършила и беше започнал сутрешният блок. Разбираше, че едва ли в първите новини ще се чуе за това, което беше направил, но трябваше да чака, защото ако сега легнеше, щеше да заспи много дълбоко и нямаше да чуе това, което толкова го интересуваше. А него в
момента го интересуваше версията на компетентните органи. Беше едва седем и десет сутринта. Новини (вероятно дори извънредни!) щеше да има не по-рано от осем - осем и половина. Наистина имаше много време.
Бавно и с наслада изяде сандвича, като се стараеше да не обръща внимание на силния мирис на автършейв на ръцете си и изпи сока от круша. Стана, разкърши се и влезе в малката стая до спалнята, която ползваше за дрешник. Измъкна един анцуг и го
облече набързо. Взе ключовете и излезе, като се надяваше будката за вестници пред входа да е отворила.
Вече беше светло и по улицата имаше много коли. Бързо пресече. Без да каже нищо на вестникаря издърпа един брой на “24 часа” и без да изчака рестото забърза обратно към дома си. Затръшна вратата без да се обръща и отново седна пред телевизора, но
този път с вестник в ръцете. Нямаше как, трябваше да чака!
Времето вървеше много бавно, във вестника нямаше нищо интригуващо, а и по телевизията нямаше нищо, което да си заслужава вниманието! На няколко пъти с дистанционното направи обиколка по каналите, с надеждата да попадне на нещо забавно, но остана разочарован! По Mezzo вървеше повторение на “Така правят всички жени” от Моцарт. По Animal Planet някакви зоополицаи спасяваха шимпанзета от
немарливите им стопани. По Discovery имаше филм за Втората световна война, а Cartoon Network още не беше започнал.
Захвърли вестника на пода и се замисли за безсмислените покупки, които беше направил през изминалата година. Например телевизорът. Шейсет и
пет инчова плазма, марка “Льоеве”, включена към рисивър “Денон” и колони “Босе”, на обща стойност петдесет и осем хиляди лева! И всичко това, само за да
каже човек, че ги има, а в действителност не ти служат по-добре от нещо многократно по-евтино! Поне да имаше свестни програми....
Погледна часовника си. Беше само седем и половина! Колко бавно вървеше времето! Стана и след известни затруднения намери непрозрачна найлонова торба, в която напъха окървавените дънки. След малко вървеше по мократа улица към кофите за боклук с чантата в ръка. В началото смяташе да изгори дънките в камината, но само от мисълта за миризмата на изгоряло му се пригади, а и трябваше да ги чака да изсъхнат преди да се опита да ги запали. Едва ли някой щеше да ги намери, но се огледа внимателно дали някой не го гледа, преди да пусне торбата в кофата.
На връщане, пред съседната кооперация, мина покрай някакъв старец с напет вид, който говореше нещо с млад мъж, облечен с черно кожено яке, който
тъкмо влизаше в едно такси.
- И умната, ей, да не хванеш някоя болест! – викна весело от колата мъжът и затръшна вратата.
Старецът се засмя гръмогласно. Чуваше заразителния му смях зад себе си, чак докато влезе във входа.
Още преди да отключи вратата на апартамента чу, че телефонът пак звъни.
Сепна се и за малко да се полее с кафе. Беше задрямал пред телевизора. Отново отпи глътка от още топлата напитка и пак влезе в банята.
Водата в легена с накиснатите дънкови панталони вече беше станала хладка. Той с неохота започна да търка кървавите петна. Само след десет минути се отказа. Нямаше и най-малък шанс дънките да станат като нови! Щеше да се наложи да ги изхвърли, нямаше как!
Отново се върна в хола при телевизора и кафето. По първа програма сериалът беше свършил и вървеше някаква реклама за ренде, което според създателите му щяло да доведе до революция във всяка кухня. Досада и половина! Както повечето неща по телевизията! Ако не се налагаше да чака новините, отдавна да си беше легнал, толкова му се спеше!
Върна се в кухнята и си направи сандвич от сирене Горгондзола с няколко листа рукола. Наля си и чаша сок от круша, много го харесваше. Рекламата беше свършила и беше започнал сутрешният блок. Разбираше, че едва ли в първите новини ще се чуе за това, което беше направил, но трябваше да чака, защото ако сега легнеше, щеше да заспи много дълбоко и нямаше да чуе това, което толкова го интересуваше. А него в
момента го интересуваше версията на компетентните органи. Беше едва седем и десет сутринта. Новини (вероятно дори извънредни!) щеше да има не по-рано от осем - осем и половина. Наистина имаше много време.
Бавно и с наслада изяде сандвича, като се стараеше да не обръща внимание на силния мирис на автършейв на ръцете си и изпи сока от круша. Стана, разкърши се и влезе в малката стая до спалнята, която ползваше за дрешник. Измъкна един анцуг и го
облече набързо. Взе ключовете и излезе, като се надяваше будката за вестници пред входа да е отворила.
Вече беше светло и по улицата имаше много коли. Бързо пресече. Без да каже нищо на вестникаря издърпа един брой на “24 часа” и без да изчака рестото забърза обратно към дома си. Затръшна вратата без да се обръща и отново седна пред телевизора, но
този път с вестник в ръцете. Нямаше как, трябваше да чака!
Времето вървеше много бавно, във вестника нямаше нищо интригуващо, а и по телевизията нямаше нищо, което да си заслужава вниманието! На няколко пъти с дистанционното направи обиколка по каналите, с надеждата да попадне на нещо забавно, но остана разочарован! По Mezzo вървеше повторение на “Така правят всички жени” от Моцарт. По Animal Planet някакви зоополицаи спасяваха шимпанзета от
немарливите им стопани. По Discovery имаше филм за Втората световна война, а Cartoon Network още не беше започнал.
Захвърли вестника на пода и се замисли за безсмислените покупки, които беше направил през изминалата година. Например телевизорът. Шейсет и
пет инчова плазма, марка “Льоеве”, включена към рисивър “Денон” и колони “Босе”, на обща стойност петдесет и осем хиляди лева! И всичко това, само за да
каже човек, че ги има, а в действителност не ти служат по-добре от нещо многократно по-евтино! Поне да имаше свестни програми....
Погледна часовника си. Беше само седем и половина! Колко бавно вървеше времето! Стана и след известни затруднения намери непрозрачна найлонова торба, в която напъха окървавените дънки. След малко вървеше по мократа улица към кофите за боклук с чантата в ръка. В началото смяташе да изгори дънките в камината, но само от мисълта за миризмата на изгоряло му се пригади, а и трябваше да ги чака да изсъхнат преди да се опита да ги запали. Едва ли някой щеше да ги намери, но се огледа внимателно дали някой не го гледа, преди да пусне торбата в кофата.
На връщане, пред съседната кооперация, мина покрай някакъв старец с напет вид, който говореше нещо с млад мъж, облечен с черно кожено яке, който
тъкмо влизаше в едно такси.
- И умната, ей, да не хванеш някоя болест! – викна весело от колата мъжът и затръшна вратата.
Старецът се засмя гръмогласно. Чуваше заразителния му смях зад себе си, чак докато влезе във входа.
Още преди да отключи вратата на апартамента чу, че телефонът пак звъни.
ГЛАВА 4
- ВИНОВНИЯТ -
Име: Валентин Кирилов Митковски - Главоча
Възраст: 36 години
Семейно положение: Неженен
Образование: Средно. Спортно училище, борба - свободен стил.
Криминално проявен. Не осъждан. С единайсет висящи дела за трафик на хора, склоняване към проституция, изнасилване, незаконно притежаване на оръжие, рекет и побой.
Още с отварянето на очите болката нахлу в главата и стомаха му едновременно! В устата му имаше вкус на нещо неопределено, но страшно гадно! Повръщаше му се. Имаше много тежък махмурлук!
- Дейба мама му! - изпсува на глас и седна на леглото. Стана му още по зле. С усилие успя да фокусира погледа си и потърси из стаята панталоните. Нямаше ги. Кой знае къде ги беше събул тая сутрин!? Беше се прибрал толкова пиян, че не помнеше нищо!
Сигурно беше изпил не по-малко от две бутилки уиски и най-малко петнайсет бири! Даже и за мъж с неговите физически данни си беше много!
Изправи се с мъка и се дотътри до антрето. Панталоните ги нямаше и там. Ходеше му се до тоалетната и даже с упоения, все още от алкохола мозък се изненада много от това, че намери дънките си там, пред тоалетната чиния! Веднага забрави за физиологичните си нужди! Бръкна в задния ляв джоб и извади малка пластмасова кутийка. Почти на бегом влезе в кухнята и направо върху плота на масата изтърси от кутийката цялото и съдържание. За малко да разпилее кокаина по цялата маса от бързане! Без да си прави труда да го оформи на линийка, направо натопи носа си в белия прашец и смръкна мощно като прахосмукачка. След по-малко от две минути беше като нов, все едно никога не беше вкусвал алкохол.
Влезе пак в тоалетната, а след това си взе дълъг душ, като редуваше студена и топла вода. Започваше да огладнява. Зачуди се дали да си направи нещо сам или да отиде да яде навън. Допреди една година в това отношение му беше по-лесно, защото майка му
още беше жива. Почина от притеснение. Не можа да понесе срама от ужасното нещо, което беше извършил синът и.
Валентин така и не можа да проумее, какво толкова беше направил! Изобщо такива престъпления се вършат по правило от хора с много нисък интелект. Всъщност и защитата му използва тази му черта, плюс факта, че по време на извършването на престъплението е бил много дрогиран. Успяха, защото подкрепиха доводите си с няколко солидни подкупа и няколко премерени заплахи!
Сестра му отдавна не беше в страната. Работеше като медицинска сестра в Либия. Изобщо за нея брат и беше мъртъв. Баща му почина още през 1984 година.
Реши да яде навън. Погледна часовника си. Вече беше шестнайсет и трийсет. Тъкмо, помисли си, ще бодне някъде едно шкембенце и после ще види.
Телефонът му иззвъня.
- Аре, майна, ща вода неска в “Каруцата”- беше Циклопа, стара негова дружка от спортното и той с една дузина висящи дела. - Ша пей Сузана таа вечар,
мале, к’ви бомби има таа путка! Знам един пич, дето може да ни уреди с нея! Малко множко искала, дейба и курвата, ама ша са разберем!
- Ей, ако е верно т’ва, ща черпа цело шише Джони черно, кълна се! Кока имаш ли?
Циклопа с това си докарваше основния доход. Държеше повечето дилъри в града.
- Бай Хуй, ща зарина в кока! Ти виждал ли си чалгаджийка дет’ да не духа за кинти!? - смехът му щеше да счупи телефона. - Га ша са видим?
- Пред “Каруцата” в 12. Става ли?
- А ве, бай хуй, концертът почва в единайсет! Най-късно в девет и пол’вина да си вътре! Аре чао!
- Чао!
Валентин беше виждал по телевизията въпросната певица. Още преди да завърши училище вече беше известна чалга прима, за която неофициално се знаеше, че нищо не може да я спре по пътя към славата и парите! Макар и само осемнайсетгодишна, вече се знаеше за многобройните и авантюри с известни и по-малко известни подземни босове, мутри и “добре облечени бизнесмени”! Усилено се говореше и за това, че не отказва и някои по-деликатни услуги на по-заможните си фенове, стига “офертата” да е добра!
След бутилка ”Кола” и няколко солидни глътки водка, направо от шишето от хладилника, вече беше готов за вечерта.
От няколко години живееше така. От кръчма в кръчма, от напиване в напиване, от доза в доза..... От рекета и другите неща си докарваше предостатъчно за ядене, пиене и кока. За жени почти не даваше пари. Само в случаи като този, който очакваше тази
вечер му се налагаше да се “изръси”, иначе момичетата му даваха лесно. Просто повечето ги беше страх да му откажат, а тези, които се дърпаха, няколкото шамара бързо ги “убеждаваха”, че е безсмислено да се
съпротивляват.
Тази вечер се очертаваше като много готина! Щеше да се напие като свиня. Щеше, при повече късмет, да чука фолкзвезда и щеше да се зареди с кока от Циклопа поне за седмица напред!
- Супер!!!
От водката и кокаина направо му се пееше!
Асансьорът не работеше и той тръгна по стълбите, като си подсвиркваше весело!
Страхотна вечер щеше да бъде! Извади цигара от вътрешния джоб на якето си и с наслада я помириса. Запали я и вдиша дима дълбоко. “Голям кеф! - по-
мисли си. - Дали да не взема и малко ганджа? Ще взема, к’во пък! Бал съм му мамата! Такава вечер ме чака, що да не си взема!”
Започваше да вали, но това изобщо не го притесни.
Вечерта щеше наистина да е много специална! Последната вечер в живота му!
Име: Валентин Кирилов Митковски - Главоча
Възраст: 36 години
Семейно положение: Неженен
Образование: Средно. Спортно училище, борба - свободен стил.
Криминално проявен. Не осъждан. С единайсет висящи дела за трафик на хора, склоняване към проституция, изнасилване, незаконно притежаване на оръжие, рекет и побой.
Още с отварянето на очите болката нахлу в главата и стомаха му едновременно! В устата му имаше вкус на нещо неопределено, но страшно гадно! Повръщаше му се. Имаше много тежък махмурлук!
- Дейба мама му! - изпсува на глас и седна на леглото. Стана му още по зле. С усилие успя да фокусира погледа си и потърси из стаята панталоните. Нямаше ги. Кой знае къде ги беше събул тая сутрин!? Беше се прибрал толкова пиян, че не помнеше нищо!
Сигурно беше изпил не по-малко от две бутилки уиски и най-малко петнайсет бири! Даже и за мъж с неговите физически данни си беше много!
Изправи се с мъка и се дотътри до антрето. Панталоните ги нямаше и там. Ходеше му се до тоалетната и даже с упоения, все още от алкохола мозък се изненада много от това, че намери дънките си там, пред тоалетната чиния! Веднага забрави за физиологичните си нужди! Бръкна в задния ляв джоб и извади малка пластмасова кутийка. Почти на бегом влезе в кухнята и направо върху плота на масата изтърси от кутийката цялото и съдържание. За малко да разпилее кокаина по цялата маса от бързане! Без да си прави труда да го оформи на линийка, направо натопи носа си в белия прашец и смръкна мощно като прахосмукачка. След по-малко от две минути беше като нов, все едно никога не беше вкусвал алкохол.
Влезе пак в тоалетната, а след това си взе дълъг душ, като редуваше студена и топла вода. Започваше да огладнява. Зачуди се дали да си направи нещо сам или да отиде да яде навън. Допреди една година в това отношение му беше по-лесно, защото майка му
още беше жива. Почина от притеснение. Не можа да понесе срама от ужасното нещо, което беше извършил синът и.
Валентин така и не можа да проумее, какво толкова беше направил! Изобщо такива престъпления се вършат по правило от хора с много нисък интелект. Всъщност и защитата му използва тази му черта, плюс факта, че по време на извършването на престъплението е бил много дрогиран. Успяха, защото подкрепиха доводите си с няколко солидни подкупа и няколко премерени заплахи!
Сестра му отдавна не беше в страната. Работеше като медицинска сестра в Либия. Изобщо за нея брат и беше мъртъв. Баща му почина още през 1984 година.
Реши да яде навън. Погледна часовника си. Вече беше шестнайсет и трийсет. Тъкмо, помисли си, ще бодне някъде едно шкембенце и после ще види.
Телефонът му иззвъня.
- Аре, майна, ща вода неска в “Каруцата”- беше Циклопа, стара негова дружка от спортното и той с една дузина висящи дела. - Ша пей Сузана таа вечар,
мале, к’ви бомби има таа путка! Знам един пич, дето може да ни уреди с нея! Малко множко искала, дейба и курвата, ама ша са разберем!
- Ей, ако е верно т’ва, ща черпа цело шише Джони черно, кълна се! Кока имаш ли?
Циклопа с това си докарваше основния доход. Държеше повечето дилъри в града.
- Бай Хуй, ща зарина в кока! Ти виждал ли си чалгаджийка дет’ да не духа за кинти!? - смехът му щеше да счупи телефона. - Га ша са видим?
- Пред “Каруцата” в 12. Става ли?
- А ве, бай хуй, концертът почва в единайсет! Най-късно в девет и пол’вина да си вътре! Аре чао!
- Чао!
Валентин беше виждал по телевизията въпросната певица. Още преди да завърши училище вече беше известна чалга прима, за която неофициално се знаеше, че нищо не може да я спре по пътя към славата и парите! Макар и само осемнайсетгодишна, вече се знаеше за многобройните и авантюри с известни и по-малко известни подземни босове, мутри и “добре облечени бизнесмени”! Усилено се говореше и за това, че не отказва и някои по-деликатни услуги на по-заможните си фенове, стига “офертата” да е добра!
След бутилка ”Кола” и няколко солидни глътки водка, направо от шишето от хладилника, вече беше готов за вечерта.
От няколко години живееше така. От кръчма в кръчма, от напиване в напиване, от доза в доза..... От рекета и другите неща си докарваше предостатъчно за ядене, пиене и кока. За жени почти не даваше пари. Само в случаи като този, който очакваше тази
вечер му се налагаше да се “изръси”, иначе момичетата му даваха лесно. Просто повечето ги беше страх да му откажат, а тези, които се дърпаха, няколкото шамара бързо ги “убеждаваха”, че е безсмислено да се
съпротивляват.
Тази вечер се очертаваше като много готина! Щеше да се напие като свиня. Щеше, при повече късмет, да чука фолкзвезда и щеше да се зареди с кока от Циклопа поне за седмица напред!
- Супер!!!
От водката и кокаина направо му се пееше!
Асансьорът не работеше и той тръгна по стълбите, като си подсвиркваше весело!
Страхотна вечер щеше да бъде! Извади цигара от вътрешния джоб на якето си и с наслада я помириса. Запали я и вдиша дима дълбоко. “Голям кеф! - по-
мисли си. - Дали да не взема и малко ганджа? Ще взема, к’во пък! Бал съм му мамата! Такава вечер ме чака, що да не си взема!”
Започваше да вали, но това изобщо не го притесни.
Вечерта щеше наистина да е много специална! Последната вечер в живота му!
ГЛАВА 5
- ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР -
Дъждът се засилваше. Капките ставаха все по-едри, а само преди десет минути на човек едва ли би му хрумнало, че това няма да е само едно най-обикновено кратко октомврийско преваляване.
Мъжът погледна нагоре и задържа погледа си върху луната и облакът, който се опитваше да я затули. По всичко личеше, че ще успее, а и облаците, които идваха след него показваха, че това няма да е само кратко преваляване, а ще вали цялата нощ. “Толкова по-добре!” - помисли си мъжът и се усмихна, докато
със свободната си ръка вдигна широката яка на коженото си манто.
Усмивката му беше спокойна, без следа от безпокойство или страх. Безгрижна усмивка на безгрижен човек, който се разхожда в есенната нощ.
- Чу ме какво те питах. Да повторя ли? – спокойно каза мъжът, все още загледан към мястото, на което допреди секунда беше луната.
Дебелият късо подстриган тип с четиристотин и осемдесет грамова златна верига на надипления си врат, който лежеше проснат по корем в краката на мъжа с коженото манто, само изхриптя нечленоразделно и се закашля немощно. Тялото му се изви бавно в опит да се застане на четири крака, но единственото, което успя да направи бе, че се изтърколи на левия си хълбок и остана така. Дясната ръка на дебелака задраска по плочките на тротоара, като че ли търсеше нещо.
За няколко секунди луната се опита да надвие закрилите я облаци и освети падналия. Гледката беше кошмарно - отблъскваща и същевременно гротескно - красива като картина на Дали. За секунда, като че ли въздухът около дебелия и тротоарът, върху който беше проснат, засияха в призрачно розово. На няколко педи от главата му блестяха някакви дребни предмети. Човекът с мантото премести погледа си от дъждовното небе и се загледа в тях. Усмивката му стана още по-приятна. “Като перли, - помисли си – перли с кариеси!” Почти се засмя. Нямаше нужда да навежда, за да разбере, какво представляваха странните неща върху плочника, знаеше отлично! Преди няколко минути той лично ги беше избил с тока на обувката си от устата на мъжа със златния синджир.
- Явно ще трябва да повторя. - в гласа му имаше досада. - С коя ръка държеше главата на момиченцето, докато го караше да ти прави онези гадости?
Другият извъртя едрата си глава и погледна на горе.
- Ша......фти....епфа.....мммай...
Пжжжж........ звукът от искрата на електрошоковия апарат в лявата ръка на човека с мантото припомни на дебелия кой командва в случая.
От чалга клуба долитаха приглушени басови звуци. Вътре никой все още не се интересуваше къде е и защо още се бави. Пък и алкохола, тревата и кокаина
си вършеха работата безотказно!
- Предполагам, че малко сбърках, като ти изкъртих повечето зъби, малко трудно ще водим разговор така. Съжалявам! - по гласа му се разбираше, че говори искрено. - Не чух отговора! С коя ръка? Виж, положението ти е сериозно, а аз имам много време, до
изгрева има още горе-долу пет часа, така че можем да си седим тук още дълго, но по-добре да приключим бързо. Няма смисъл, повярвай ми, няма смисъл да се бавим! Та с коя ръка, а?
С всяка изминала секунда дъждът правеше локвата кръв все по-голяма. Светлината на единствената работеща лампа в края на пустата улица беше достатъчна, за да се види, как дъждовните капки правеха кървави балончета пред разнебитената мутра на
дебелия.
- Няма кой да ни види тук. Никое от приятелчетата ти, колкото и да е надрусано, няма да дойде дотук да пикае като теб в тоя дъжд. Пък и други хора по това време едва ли ще минат. Смее ли някой - а си минал покрай чалга клуб “Каруцата” - а си си изял боя от някоя дрогирана мутра....
Мъжът ритна жертвата си в корема не много силно, по-скоро подканващо.
- Хайде, отговори, моля ти се, с коя ръка, а?
- Офрафтафха мфе.... - очевидно му беше трудно да говори. - Нефихнен съм...ъъъъх...
Острата обувка отново се заби в тлъстото му шкембе, този път доста по-силно.
- Оправдаха те, а?! Това, че си бил дрогиран те оневинява, така ли? Пък и като прибавиш петнайсетина хиляди за съдията ставаш съвсем невинен, нали?
Спокойствието в гласа на човека вече го нямаше.
- Детето умря след една година от рак, вследствие на стреса, а ти си ходиш спокойно по улиците и продължаваш да си се дрогираш по кръчмите с разни тъпи фльорци! За последен път те питам, с коя ръка държеше детето, храчко миризлива, казвай!
Дебелият се опита да докара гневен израз върху разкървавеното си лице.
- Ооооооо! На големия мъжкар май не му харесва да го наричат с обидни прилагателни! Така ли? Знаеш ли какво, май не си на ясно, какво ти е положението. И като сме почнали да се дразним, да продължим. За мен ти и храчка не си, ти си, я да видим, за да ме разбереш по-добре, ще го кажа на твоя език, ти си
направо путка! Ясно?
Наистина на дебелия му притъмня пред очите от гняв!
- Лелееее, ама ти се бил много страшен, бе, Главоч! - мъжът с мантото се засмя от сърце - Не, Главоч, не си страшен. Жалък си! Ако се видиш от страни на какво приличаш... Топка от лой и лайна в калта, там, където ти е мястото! На теб и на всичките такива боклуци като тебе, дето не могат да впечатлят жените с нещо друго, освен с пари! Разбра ли, путко? А?
Ритниците заваляха като канонада по лицето и
гърдите на дебелия.
- Да караш тринайсет годишно дете да ти духа е голяма работа, а, путко! А?
Целите обувки и крачолите на човека бяха в кръв.
- Добре! Както искаш! Повече не питам!
Докато прибираше електрошока в джоба на мантото си с едната си ръка, с другата извади от другия джоб ролка широк лейкопласт и пакетче хартиени салфетки. Спокойно отвори пакета и извади една кърпичка. Приклекна до главата на жертвата си и внимателно започна да почиства кръвта от обезобразената му уста. След малко се убеди, че няма смисъл и прибра напоената салфетка в джоба си. Замаян от ударите в главата, дебелият само дишаше тежко, хриптейки, без да разбира какво става. След малко устата му беше здраво залепена с лейкопласта. Човекът до него се изправи и извади от задния джоб на дънките си чифт белезници. За секунда се замисли къде да закопчае ръцете, отпред или отзад и реши да го направи отпред. След още секунда белезниците изщракаха.
- Е, щом не искаш да отговориш, приемам, че отговорът ти е: и с двете. Май не разбираш, какво ще ти се случи. Секунда и ще разбереш!
Изведнъж разбърканото съзнание на мутрата се изясни. Дясното му око беше изцяло затворено от огромния оток около него, но лявото беше невредимо и той видя, че под носа му е пъхнато шишенце с амоняк.
- Така е драги, всичко на този свят се връща! Чел ли си “Престъпление и наказание” от Достоевски? Ама и аз съм един..... Ти сигурно едва се подписваш, а аз те питам, дали си чел Достоевски. Нищо! Поуката от този роман е, че няма как да се избегне възмездието! Или ще те хванат и осъдят, или ако това не стане, съвестта ти ще те изгризе парче по парче! Е, теб не те осъдиха, а думата “съвест” едва ли ти говори
нещо, тъй че аз взех нещата в свои ръце.
Насилникът започна да проумява, какво го чакаше. Погледът му беше прикован върху ръцете на нападателя. Ужасът го връхлетя изведнъж, като вледеняваща вълна. Кръвта по лицето му започна да се смесва със сълзите, които рукнаха и от здравото и от
нараненото му око. Непознатият държеше нещо като трион.
- Е, хайде сега! Такъв голям мъж, пък плаче! Хубава работа! Всъщност и аз на твоето място щях да се разплача. Държа да ти кажа нещо. Ако ми беше отговорил на въпроса, участта ти щеше да е по-лека! Наполовина по-лека! - мъжът се замисли за секунда. -
Не, че нямаше пак да умреш, но карай! Може пък така да е по-добре! - усмихна се, сякаш искаше да окуражи жертвата си. - Да започваме, а?
По улицата не се виждаше никой. От към чалга бара се чуваха силната музика, вокалните мъки на фолкзвездата и въодушевеният рев на почитателите и.
Облаците се бяха наслоили по небето, сякаш обединени от желанието да не позволят на нежната луна да види ужасните неща, които се случваха в този момент на дебелия със златния синджир.
Дъждът стана проливен и вятърът се засили.
Дъждът се засилваше. Капките ставаха все по-едри, а само преди десет минути на човек едва ли би му хрумнало, че това няма да е само едно най-обикновено кратко октомврийско преваляване.
Мъжът погледна нагоре и задържа погледа си върху луната и облакът, който се опитваше да я затули. По всичко личеше, че ще успее, а и облаците, които идваха след него показваха, че това няма да е само кратко преваляване, а ще вали цялата нощ. “Толкова по-добре!” - помисли си мъжът и се усмихна, докато
със свободната си ръка вдигна широката яка на коженото си манто.
Усмивката му беше спокойна, без следа от безпокойство или страх. Безгрижна усмивка на безгрижен човек, който се разхожда в есенната нощ.
- Чу ме какво те питах. Да повторя ли? – спокойно каза мъжът, все още загледан към мястото, на което допреди секунда беше луната.
Дебелият късо подстриган тип с четиристотин и осемдесет грамова златна верига на надипления си врат, който лежеше проснат по корем в краката на мъжа с коженото манто, само изхриптя нечленоразделно и се закашля немощно. Тялото му се изви бавно в опит да се застане на четири крака, но единственото, което успя да направи бе, че се изтърколи на левия си хълбок и остана така. Дясната ръка на дебелака задраска по плочките на тротоара, като че ли търсеше нещо.
За няколко секунди луната се опита да надвие закрилите я облаци и освети падналия. Гледката беше кошмарно - отблъскваща и същевременно гротескно - красива като картина на Дали. За секунда, като че ли въздухът около дебелия и тротоарът, върху който беше проснат, засияха в призрачно розово. На няколко педи от главата му блестяха някакви дребни предмети. Човекът с мантото премести погледа си от дъждовното небе и се загледа в тях. Усмивката му стана още по-приятна. “Като перли, - помисли си – перли с кариеси!” Почти се засмя. Нямаше нужда да навежда, за да разбере, какво представляваха странните неща върху плочника, знаеше отлично! Преди няколко минути той лично ги беше избил с тока на обувката си от устата на мъжа със златния синджир.
- Явно ще трябва да повторя. - в гласа му имаше досада. - С коя ръка държеше главата на момиченцето, докато го караше да ти прави онези гадости?
Другият извъртя едрата си глава и погледна на горе.
- Ша......фти....епфа.....мммай...
Пжжжж........ звукът от искрата на електрошоковия апарат в лявата ръка на човека с мантото припомни на дебелия кой командва в случая.
От чалга клуба долитаха приглушени басови звуци. Вътре никой все още не се интересуваше къде е и защо още се бави. Пък и алкохола, тревата и кокаина
си вършеха работата безотказно!
- Предполагам, че малко сбърках, като ти изкъртих повечето зъби, малко трудно ще водим разговор така. Съжалявам! - по гласа му се разбираше, че говори искрено. - Не чух отговора! С коя ръка? Виж, положението ти е сериозно, а аз имам много време, до
изгрева има още горе-долу пет часа, така че можем да си седим тук още дълго, но по-добре да приключим бързо. Няма смисъл, повярвай ми, няма смисъл да се бавим! Та с коя ръка, а?
С всяка изминала секунда дъждът правеше локвата кръв все по-голяма. Светлината на единствената работеща лампа в края на пустата улица беше достатъчна, за да се види, как дъждовните капки правеха кървави балончета пред разнебитената мутра на
дебелия.
- Няма кой да ни види тук. Никое от приятелчетата ти, колкото и да е надрусано, няма да дойде дотук да пикае като теб в тоя дъжд. Пък и други хора по това време едва ли ще минат. Смее ли някой - а си минал покрай чалга клуб “Каруцата” - а си си изял боя от някоя дрогирана мутра....
Мъжът ритна жертвата си в корема не много силно, по-скоро подканващо.
- Хайде, отговори, моля ти се, с коя ръка, а?
- Офрафтафха мфе.... - очевидно му беше трудно да говори. - Нефихнен съм...ъъъъх...
Острата обувка отново се заби в тлъстото му шкембе, този път доста по-силно.
- Оправдаха те, а?! Това, че си бил дрогиран те оневинява, така ли? Пък и като прибавиш петнайсетина хиляди за съдията ставаш съвсем невинен, нали?
Спокойствието в гласа на човека вече го нямаше.
- Детето умря след една година от рак, вследствие на стреса, а ти си ходиш спокойно по улиците и продължаваш да си се дрогираш по кръчмите с разни тъпи фльорци! За последен път те питам, с коя ръка държеше детето, храчко миризлива, казвай!
Дебелият се опита да докара гневен израз върху разкървавеното си лице.
- Ооооооо! На големия мъжкар май не му харесва да го наричат с обидни прилагателни! Така ли? Знаеш ли какво, май не си на ясно, какво ти е положението. И като сме почнали да се дразним, да продължим. За мен ти и храчка не си, ти си, я да видим, за да ме разбереш по-добре, ще го кажа на твоя език, ти си
направо путка! Ясно?
Наистина на дебелия му притъмня пред очите от гняв!
- Лелееее, ама ти се бил много страшен, бе, Главоч! - мъжът с мантото се засмя от сърце - Не, Главоч, не си страшен. Жалък си! Ако се видиш от страни на какво приличаш... Топка от лой и лайна в калта, там, където ти е мястото! На теб и на всичките такива боклуци като тебе, дето не могат да впечатлят жените с нещо друго, освен с пари! Разбра ли, путко? А?
Ритниците заваляха като канонада по лицето и
гърдите на дебелия.
- Да караш тринайсет годишно дете да ти духа е голяма работа, а, путко! А?
Целите обувки и крачолите на човека бяха в кръв.
- Добре! Както искаш! Повече не питам!
Докато прибираше електрошока в джоба на мантото си с едната си ръка, с другата извади от другия джоб ролка широк лейкопласт и пакетче хартиени салфетки. Спокойно отвори пакета и извади една кърпичка. Приклекна до главата на жертвата си и внимателно започна да почиства кръвта от обезобразената му уста. След малко се убеди, че няма смисъл и прибра напоената салфетка в джоба си. Замаян от ударите в главата, дебелият само дишаше тежко, хриптейки, без да разбира какво става. След малко устата му беше здраво залепена с лейкопласта. Човекът до него се изправи и извади от задния джоб на дънките си чифт белезници. За секунда се замисли къде да закопчае ръцете, отпред или отзад и реши да го направи отпред. След още секунда белезниците изщракаха.
- Е, щом не искаш да отговориш, приемам, че отговорът ти е: и с двете. Май не разбираш, какво ще ти се случи. Секунда и ще разбереш!
Изведнъж разбърканото съзнание на мутрата се изясни. Дясното му око беше изцяло затворено от огромния оток около него, но лявото беше невредимо и той видя, че под носа му е пъхнато шишенце с амоняк.
- Така е драги, всичко на този свят се връща! Чел ли си “Престъпление и наказание” от Достоевски? Ама и аз съм един..... Ти сигурно едва се подписваш, а аз те питам, дали си чел Достоевски. Нищо! Поуката от този роман е, че няма как да се избегне възмездието! Или ще те хванат и осъдят, или ако това не стане, съвестта ти ще те изгризе парче по парче! Е, теб не те осъдиха, а думата “съвест” едва ли ти говори
нещо, тъй че аз взех нещата в свои ръце.
Насилникът започна да проумява, какво го чакаше. Погледът му беше прикован върху ръцете на нападателя. Ужасът го връхлетя изведнъж, като вледеняваща вълна. Кръвта по лицето му започна да се смесва със сълзите, които рукнаха и от здравото и от
нараненото му око. Непознатият държеше нещо като трион.
- Е, хайде сега! Такъв голям мъж, пък плаче! Хубава работа! Всъщност и аз на твоето място щях да се разплача. Държа да ти кажа нещо. Ако ми беше отговорил на въпроса, участта ти щеше да е по-лека! Наполовина по-лека! - мъжът се замисли за секунда. -
Не, че нямаше пак да умреш, но карай! Може пък така да е по-добре! - усмихна се, сякаш искаше да окуражи жертвата си. - Да започваме, а?
По улицата не се виждаше никой. От към чалга бара се чуваха силната музика, вокалните мъки на фолкзвездата и въодушевеният рев на почитателите и.
Облаците се бяха наслоили по небето, сякаш обединени от желанието да не позволят на нежната луна да види ужасните неща, които се случваха в този момент на дебелия със златния синджир.
Дъждът стана проливен и вятърът се засили.
ГЛАВА 6
- АЛКОХОЛИКЪТ -
Улицата още беше мокра, а беше спряло да вали преди повече от два часа. Имаше лека мъгла. Георгиев беше накарал шофьора на таксито да спре на две преки преди улицата, на която беше станало убийството. Не искаше след три минути всички фирми за таксиметрови услуги да разберат, какво е станало през нощта. Това значеше, че целият град щеше да научи най-късно до десет преди обед!
Въобще, странно племе са това шофьорите! Някой беше казал, че който не става за нищо става военен, а който и за военен не става - става шофьор. Преди години, когато отбиваше военната си служба, в ротата на Георгиев имаше един взводен командир, който на сутрешната проверка, при разясняването на дневната програма, повтаряше всичко по два пъти, за да нямат после шофьорите основание да се оправдават, че нищо не са разбрали. Пък и откакто продаде колата си, на Георгиев му се налагаше доста често да ползва такси и вече беше твърдо убеден, че в такси не е възможно да се води някакъв интелектуален разговор! Обаче, не е възможно да не се отбележат и някои твърде положителни качества, които имат представителите на тази прослойка на обществото! Лоялността им един към друг, например. Никога няма да видиш някой таксиметров шофьор да прережда на стоянката колегите си, за тях това просто е изключено!
Преди около година имаше един доста показателен пример. Някакъв дрогиран пикльо се беше опитал да обере един таксиджия, заплашвайки го с нож. Шофьорът, обаче се оказал смел човек и успял да обезоръжи нападателя си и да повика подкрепление по радиостанцията. Георгиев си спомняше с усмивка, как паркинга пред първо РПУ беше пожълтял от коли на весело псуващи таксиметрови шофьори, участвали в предаването в ръцете на полицията на надрусания, злополучен обирджия. Е, бяха го понатупали малко преди това.....
Мислейки върху тази тема, Георгиев се изкачваше по стръмната улица, която водеше към чалга - бар “Каруцата” и на която беше станало убийството. Вече се виждаха полицейските коли, които, умишлено паркирани безредно, за да се затрудни достъпът до мястото, бяха заели всяко свободно място по тротоарите и по самата улица.
Някаква неприятна миризма се носеше във въз-
духа. В началото по-слабо, а с всяка изминала секунда все по-силно и по-силно! Миришеше на повърнато.
- А, господин лейтенант. Добро утро! Насам, ако обичате. - униформеният сержант явно го познаваше. - Дано да не сте закусил тая сутрин, че гледката хич не е за хора с пълни стомаси.
- Очевидно!
На Георгиев му се стори, че след ироничния въпрос за закуската, една групичка от четирима – петима бездействащи униформени се изкикотиха. Стана му криво.
Вярно, че допреди известно време, докато още пиеше, му се случваше да удари едно малко питие и сутрин, но това вече беше минало. Пък и едва ли някой
го е знаел! Заблуждаваше се. Всички знаеха. Хихикането продължи точно толкова, колкото да го вбеси.
- Момци.... - всички във веселата за негова сметка група бяха по-възрастни от него. - Скучно ли ви е, а?
Най-близкият до него сержант, с ръце в джобовете, го изгледа отгоре до долу.
- Що гос’ин лейтнант? - в мъничките му очи се четеше насмешка.
- Ми щото, като ви гледам теб и колегите ти, май нямате много работа.
- Миии...е, не, че такова... - сержантът се ухили широко.
- Я, бягай до някое кафене дето работи и ми вземи един чай!
Усмивките на веселата полицейска дружина из-
чезнаха.
- Моля? Аз да не сам сервитьорка, гос’ин.....
- Без захар.
Нахаканият полицай се огледа, като че ли това не се отнасяше за него, а за някой друг. Сега колегите му гледаха с насмешка него. Гледаше го и Георгиев, но не с ирония, а съвсем сериозно. Явно не се шегуваше.
- Коя е тая нежна душа, дето не е могла да издържи на гледката и си е изповръщала червата на две педи от мястото на престъплението? Ебати и лигльовците! А? Кой? Някой ще ми разясни ли тая дилема?
Притежателят на гласа явно беше много ядосан!
Георгиев се подсмихна под мустак, загледан след затътрилия се за чай полицай. Погледна към останалите полицаи - майтапчии. И те го гледаха, но вече без никаква следа от усмивка. Бяха си научили урока!
- Погледни ги бе, Георгиев! - продължи да крещи ядосаният. - Свини! И това ми били професионалисти! Педерастчета, що не си стоите на село, ами дойдохте в града да ставате ченгета!?
“И този път Вълчанов е дошъл по-рано!” - помисли си. Огледа лицата на колегите си, бяха доста бледи! Явно беше, че повърнатото не е най-неприятната част от гледката!
- Я да видим, за какво става въпрос.... - по-скоро на себе си, отколкото на някой конкретно си каза Георгиев и се наведе, за да премине под жълтата найлонова лента с надпис ”Полицейска линия. Не преминавай!”
- Поредната убита мутра.
Георгиев погледна човека пред себе си, който му
беше отговорил.
- Оооо, Папарашки, драго ми е! Ти ли си дежурен днес?
Папаташки беше двайсет и седем годишен млад човек, дълъг и тънък като спица. Той му беше казал по мобилния да не ходи в окръжното, а да дойде направо на местопрестъплението.
Беше в полицията от три години и работеше в оперативната група. Майстор по свалянето на отпечатъци, вземането на проби и т.н. Прякорът му или по-скоро промененото му в прякор име “Папарашки” се дължеше на страстта му към фотографията и на руския фотоапарат “Зенит”, с който не се разделяше почти никога.
- Не бе, колегата нещо не бил добре, та ме вдигнаха рано - рано! Бях на гости снощи, та почти не съм спал! - личеше му. - Гадна работа! Няма майтап!
Последното беше казано с поглед към мястото,
около което се бяха накупчили десетина цивилни полицаи. Единият от тях се обърна и махна към двамата.
- Ела, ела да видиш, за какво става въпрос! – беше майор Вълчанов. - Професионалисти! Пфу.... – явно беше страшно възмутен! - Да се издрайфаш почти
върху жертвата! Ебати......
- Ако разрешите, господин майор... Никой от нашите не го е направил. - гласът на Папаташки звучеше притеснено. Вълчанов имаше славата на човек, който много - много не позволяваше на по-нискостоящите да се обаждат и държеше всеки да си знае мястото! Майорът беше среден на ръст, но в действителност изглеждаше по-нисък, защото имаше несъразмерно широки за ръста си рамене. На младини е бил боксьор и оттогава му бяха останали накриво зарасналият счупен нос, безформените уши и навикът всяка сутрин да скача на въже. Това последното, за скачането на въже, беше неизчерпаем източник на майтапи от страна на колегите му, които той посрещаше,
обикновено с коментара, че не само скача добре на въже, ами и крошето му е още като на двайсет годишен. Именно на това стабилно кроше, той дължеше и факта, че все още си стоеше майор, въпреки че му оставаха още съвсем малко години до пенсия.
През 1989 г. един прокурор, който беше пуснал сина на местен партиен функционер, обвинен в изнасилване на своя съученичка, се убеди лично в боксовите заложби на Вълчанов. Разследването го водеше той и когато отиде да поиска обяснение от въпросния прокурор, защо доказан изнасилвач е пуснат на свобода без обяснения, обвинителят само нагло му се изсмя в лицето и му каза да върви на майната си. Това бяха последните му думи за следващите три месеца и половина, тъй като ги прекара с метър и половина хирургическа тел в долната челюст! След “демократичните” промени прокурорът направи политическа кариера и се постара с всички средства да си го върне на Вълчанов!
- Ела, синко, да видиш как са го докаросали тоя копелдак Главоча! - дръпна за ръкава на якето Георгиев, все едно Папаташки нищо не му беше казал. -То вярно, че тоя беше изрод и половина, ама това и по книгите на Стивън Кинг го няма май....
Георгиев побутна леко по рамото някакъв от екипа по събиране на улики, който му пречеше и се надвеси над трупа на известния рецидивист.
Валентин Митковски носеше прякора Главоча заради наистина голямата си глава, постоянно остригана нула номер.
Преборвайки с усилие внезапното гадене, на Георгиев му се стори, че сега главата на Митковски е огромна! Това впечатление се създаваше от факта, че и двете му ръце бяха отрязани малко под раменете!
- Какво ще кажеш? - майор Вълчанов го гледаше, сякаш не бяха на местопрестъпление, а в зала за лекции и го изпитваше.
- Къде са ръцете?
- А, тук са, къде да са!? Захвърлени са в храстите на десет - петнайсет метра от тук. Абе не знам кой го е подредил така, ама аз лично познавам хора, дето за това ще го черпят тоя герой, с най-голямо удоволствие!
Георгиев изгледа по-възрастния си колега и отново се наведе над трупа.
Кой наистина би направил такова нещо? Явно ги чакаше доста работа!
Улицата още беше мокра, а беше спряло да вали преди повече от два часа. Имаше лека мъгла. Георгиев беше накарал шофьора на таксито да спре на две преки преди улицата, на която беше станало убийството. Не искаше след три минути всички фирми за таксиметрови услуги да разберат, какво е станало през нощта. Това значеше, че целият град щеше да научи най-късно до десет преди обед!
Въобще, странно племе са това шофьорите! Някой беше казал, че който не става за нищо става военен, а който и за военен не става - става шофьор. Преди години, когато отбиваше военната си служба, в ротата на Георгиев имаше един взводен командир, който на сутрешната проверка, при разясняването на дневната програма, повтаряше всичко по два пъти, за да нямат после шофьорите основание да се оправдават, че нищо не са разбрали. Пък и откакто продаде колата си, на Георгиев му се налагаше доста често да ползва такси и вече беше твърдо убеден, че в такси не е възможно да се води някакъв интелектуален разговор! Обаче, не е възможно да не се отбележат и някои твърде положителни качества, които имат представителите на тази прослойка на обществото! Лоялността им един към друг, например. Никога няма да видиш някой таксиметров шофьор да прережда на стоянката колегите си, за тях това просто е изключено!
Преди около година имаше един доста показателен пример. Някакъв дрогиран пикльо се беше опитал да обере един таксиджия, заплашвайки го с нож. Шофьорът, обаче се оказал смел човек и успял да обезоръжи нападателя си и да повика подкрепление по радиостанцията. Георгиев си спомняше с усмивка, как паркинга пред първо РПУ беше пожълтял от коли на весело псуващи таксиметрови шофьори, участвали в предаването в ръцете на полицията на надрусания, злополучен обирджия. Е, бяха го понатупали малко преди това.....
Мислейки върху тази тема, Георгиев се изкачваше по стръмната улица, която водеше към чалга - бар “Каруцата” и на която беше станало убийството. Вече се виждаха полицейските коли, които, умишлено паркирани безредно, за да се затрудни достъпът до мястото, бяха заели всяко свободно място по тротоарите и по самата улица.
Някаква неприятна миризма се носеше във въз-
духа. В началото по-слабо, а с всяка изминала секунда все по-силно и по-силно! Миришеше на повърнато.
- А, господин лейтенант. Добро утро! Насам, ако обичате. - униформеният сержант явно го познаваше. - Дано да не сте закусил тая сутрин, че гледката хич не е за хора с пълни стомаси.
- Очевидно!
На Георгиев му се стори, че след ироничния въпрос за закуската, една групичка от четирима – петима бездействащи униформени се изкикотиха. Стана му криво.
Вярно, че допреди известно време, докато още пиеше, му се случваше да удари едно малко питие и сутрин, но това вече беше минало. Пък и едва ли някой
го е знаел! Заблуждаваше се. Всички знаеха. Хихикането продължи точно толкова, колкото да го вбеси.
- Момци.... - всички във веселата за негова сметка група бяха по-възрастни от него. - Скучно ли ви е, а?
Най-близкият до него сержант, с ръце в джобовете, го изгледа отгоре до долу.
- Що гос’ин лейтнант? - в мъничките му очи се четеше насмешка.
- Ми щото, като ви гледам теб и колегите ти, май нямате много работа.
- Миии...е, не, че такова... - сержантът се ухили широко.
- Я, бягай до някое кафене дето работи и ми вземи един чай!
Усмивките на веселата полицейска дружина из-
чезнаха.
- Моля? Аз да не сам сервитьорка, гос’ин.....
- Без захар.
Нахаканият полицай се огледа, като че ли това не се отнасяше за него, а за някой друг. Сега колегите му гледаха с насмешка него. Гледаше го и Георгиев, но не с ирония, а съвсем сериозно. Явно не се шегуваше.
- Коя е тая нежна душа, дето не е могла да издържи на гледката и си е изповръщала червата на две педи от мястото на престъплението? Ебати и лигльовците! А? Кой? Някой ще ми разясни ли тая дилема?
Притежателят на гласа явно беше много ядосан!
Георгиев се подсмихна под мустак, загледан след затътрилия се за чай полицай. Погледна към останалите полицаи - майтапчии. И те го гледаха, но вече без никаква следа от усмивка. Бяха си научили урока!
- Погледни ги бе, Георгиев! - продължи да крещи ядосаният. - Свини! И това ми били професионалисти! Педерастчета, що не си стоите на село, ами дойдохте в града да ставате ченгета!?
“И този път Вълчанов е дошъл по-рано!” - помисли си. Огледа лицата на колегите си, бяха доста бледи! Явно беше, че повърнатото не е най-неприятната част от гледката!
- Я да видим, за какво става въпрос.... - по-скоро на себе си, отколкото на някой конкретно си каза Георгиев и се наведе, за да премине под жълтата найлонова лента с надпис ”Полицейска линия. Не преминавай!”
- Поредната убита мутра.
Георгиев погледна човека пред себе си, който му
беше отговорил.
- Оооо, Папарашки, драго ми е! Ти ли си дежурен днес?
Папаташки беше двайсет и седем годишен млад човек, дълъг и тънък като спица. Той му беше казал по мобилния да не ходи в окръжното, а да дойде направо на местопрестъплението.
Беше в полицията от три години и работеше в оперативната група. Майстор по свалянето на отпечатъци, вземането на проби и т.н. Прякорът му или по-скоро промененото му в прякор име “Папарашки” се дължеше на страстта му към фотографията и на руския фотоапарат “Зенит”, с който не се разделяше почти никога.
- Не бе, колегата нещо не бил добре, та ме вдигнаха рано - рано! Бях на гости снощи, та почти не съм спал! - личеше му. - Гадна работа! Няма майтап!
Последното беше казано с поглед към мястото,
около което се бяха накупчили десетина цивилни полицаи. Единият от тях се обърна и махна към двамата.
- Ела, ела да видиш, за какво става въпрос! – беше майор Вълчанов. - Професионалисти! Пфу.... – явно беше страшно възмутен! - Да се издрайфаш почти
върху жертвата! Ебати......
- Ако разрешите, господин майор... Никой от нашите не го е направил. - гласът на Папаташки звучеше притеснено. Вълчанов имаше славата на човек, който много - много не позволяваше на по-нискостоящите да се обаждат и държеше всеки да си знае мястото! Майорът беше среден на ръст, но в действителност изглеждаше по-нисък, защото имаше несъразмерно широки за ръста си рамене. На младини е бил боксьор и оттогава му бяха останали накриво зарасналият счупен нос, безформените уши и навикът всяка сутрин да скача на въже. Това последното, за скачането на въже, беше неизчерпаем източник на майтапи от страна на колегите му, които той посрещаше,
обикновено с коментара, че не само скача добре на въже, ами и крошето му е още като на двайсет годишен. Именно на това стабилно кроше, той дължеше и факта, че все още си стоеше майор, въпреки че му оставаха още съвсем малко години до пенсия.
През 1989 г. един прокурор, който беше пуснал сина на местен партиен функционер, обвинен в изнасилване на своя съученичка, се убеди лично в боксовите заложби на Вълчанов. Разследването го водеше той и когато отиде да поиска обяснение от въпросния прокурор, защо доказан изнасилвач е пуснат на свобода без обяснения, обвинителят само нагло му се изсмя в лицето и му каза да върви на майната си. Това бяха последните му думи за следващите три месеца и половина, тъй като ги прекара с метър и половина хирургическа тел в долната челюст! След “демократичните” промени прокурорът направи политическа кариера и се постара с всички средства да си го върне на Вълчанов!
- Ела, синко, да видиш как са го докаросали тоя копелдак Главоча! - дръпна за ръкава на якето Георгиев, все едно Папаташки нищо не му беше казал. -То вярно, че тоя беше изрод и половина, ама това и по книгите на Стивън Кинг го няма май....
Георгиев побутна леко по рамото някакъв от екипа по събиране на улики, който му пречеше и се надвеси над трупа на известния рецидивист.
Валентин Митковски носеше прякора Главоча заради наистина голямата си глава, постоянно остригана нула номер.
Преборвайки с усилие внезапното гадене, на Георгиев му се стори, че сега главата на Митковски е огромна! Това впечатление се създаваше от факта, че и двете му ръце бяха отрязани малко под раменете!
- Какво ще кажеш? - майор Вълчанов го гледаше, сякаш не бяха на местопрестъпление, а в зала за лекции и го изпитваше.
- Къде са ръцете?
- А, тук са, къде да са!? Захвърлени са в храстите на десет - петнайсет метра от тук. Абе не знам кой го е подредил така, ама аз лично познавам хора, дето за това ще го черпят тоя герой, с най-голямо удоволствие!
Георгиев изгледа по-възрастния си колега и отново се наведе над трупа.
Кой наистина би направил такова нещо? Явно ги чакаше доста работа!
ГЛАВА 7
- ТОЙ -
Отключи без да бърза и се събу. Закачи якето си на закачалката и чак тогава влезе в хола и вдигна слушалката.
- Ало!
- Мичето може ли? - старчески, женски глас.
- Имате грешка! Съжалявам!
- Извинете и успешен ден!
Беше невероятно как в тези времена между непознати може да има такава любезност.
Усмихна се. Денят му беше успешен още от настъпването си!
Отиде до кухнята и си направи чай, цял чайник. Надяваше се да се освежи съвсем и да бъде във форма, когато съобщят по телевизията. Независимо в колко часа щеше да е това. Отпусна се във фотьойла без да пуска телевизора и отпи лениво от чашата. Тя също беше излишно скъпа! Целият сервиз за осем души струваше колкото малък автомобил без екстри!
Изглежда му беше в характера първо да купува скъпи вещи, а после да стига до извода, че може и без тях. Изпи първата чаша само за няколко минути и веднага си наля втора. Все едно нищо не бе пил, нито кафе, нито чай!
Пак погледна часовника. Беше осем и три минути. Секретарката му сигурно вече беше в офиса. Реши да не се обажда веднага, за по-сигурно и отпи отново от чая. Хубав чай! Зелен Олонг, рядък и доста скъп сорт! Виж, за такива неща си заслужаваше да се
дават пари! В крайна сметка е вярна поговорката, че човек е това което яде и пие, съответно! Бавно и с наслада допи чашата. Вече усещаше благотворното и освежително действие на чая. Понечи да си сипе трета, но се отказа. Предпочиташе да не изстива, докато говори по телефона. Взе слушалката от масата и натисна бутона за директно набиране на номера на офиса. След три позвънявания от другата страна чу гласа
на секретарката си.
- Добро утро! Аз съм, има ли други вече в офиса?
Нямаше смисъл да пита, по интонацията на гласа и се познаваше веднага, че не е сама.
- Да. - нямаше нужда да казва повече. - Не е характерно за вас да се обаждате, преди да дойдете на работа. Има ли нещо, което да поръчате?
Изби го на смях. Сигурно и тя едва прикриваше усмивката си.
Откакто имаха връзка, повече от година, никой даже и не подозираше за това! Срещаха се или в неговия апартамент или в някой малък, далечен град през уикендите.
- Хубаво играеш, трябваше да станеш актриса!
Тя само изсумтя съвсем тихо.
- Днес не се чувствам добре. Няма да идвам!
- Шефе, искам да ви напомня, че днес имате среща с човека, който иска да строи хипермаркет! Няма как да не дойдеш! - вече не се усещаше кога му говори на “вие” и кога на “ти”.
- Повярвай, не съм добре! На теб разчитам да се свържеш с клиента и да му обясниш. Моля те!
- На бъдещия клиент. - уточнението и беше уместно! – Няма ли да го разочароваме? Все пак е много сериозна работата!
- Наблегни на това, че тъй като работата е сериозна, а аз не съм разположен, не се смей, е по-добре да се видим друг ден. Съвсем скоро.
- Ами ако откаже?
- Да отиде при “Койчев и синове”! Какво пък, щом е толкава богат, да плати петдесет хиляди евро повече! Ти, впрочем знаеш ли откъде има толкова пари?
- Шегувате ли се!? Откъде да знам?
Откъм нейната страна на слушалката се чу някакво движение.
- Сама съм в момента, отидоха да пият кафе. Още не е започнало работното време..... Снощи ти звънях на мобилния. Беше изключен, а толкова исках да те видя! Къде беше?
- Имах нужда да си събера малко мислите. Разходих се, това е!
- Разхождаше си през цялата дъждовна нощ? Виж, ако има нещо....
- Искаш да кажеш, ако има не “нещо”, а “някоя”! Е, няма! Можеш да си спокойна! Съвсем спокойна! Ясно?
- Все пак, къде беше? Не е нормално да те няма цяла нощ и то точно в тази нощ!
- Не искам да ти напомням, колко отговорности имам, даже си мисля, че ти в някои отношения го знаеш по-добре от мен! Такива разходки наистина ми действат много добре! И друг път съм го правил, само че ти не си разбирала. Хайде, че много ми се спи! Ще се справиш ли със задачите за днес?
- Да, да .... разбира се. Само ти се спи или си и болен? - гласът и звучеше наистина загрижено.
- И от двете по много! Хайде .....
- Искаш ли да дойда след работа да ти донеса не-
що....
Изведнъж усети, колко е изморен всъщност. Колко е била тежка и изтощителна изминалата нощ. Усети, че се нуждае от нея със страшен порив, който буквално го разтърси! Нуждаеше се от погледа и, от гласа и, но не през телефонната слушалка, от тялото и, въпреки че беше разбит от умора!
- Не, ще проведеш разговора с бъдещия собственик на мегамаркет, ще нагледаш стажантите, какви са ги натворили, гледай да създадеш повече работа на хората и си измисли някакво оправдание, за да си при мен още към обяд! Става ли?
През слушалката чуваше учестеното и дишане.
- Да, шефе. Няма проблем. Ще се справим, а вие се лекувайте! - явно някой беше влязъл при нея. - Доскоро!
- А, преди да затвориш си отбележи да вземеш
нещо сладко от някоя сладкарница. Целувам те!
- Дочуване! - отговорът и беше точно като на подчинен към шефа му.
Работеше при него почти откакто основа фирмата. И тя като него беше без родители. Беше завършила математическа гимназия, а след това някакви курсове по мениджмънт, каквито имаше много в началото на деветдесетте. Мениджър, каквото и да значи
това, не успя да стане, но пък работи какво ли не, докато не попадна на обявата му, че новосъздадено архитектурно бюро търси секретарка.
Още щом се видяха в офиса за първи път и двамата разбраха, че тя ще бъде назначена. Още тогава между тях се появи привличане, но трябваше да минат
почти осем години, докато и двамата се престрашат да направят крачка към нещо повече. Бяха решили да не афишират връзката си, за да не дават повод на колегите да се забавляват с клюки и догадки по техен адрес. Не че подчинените му не бяха най-подбрания екип в целия бранш в града, но все пак.....
Обичаха се истински и дълбоко, без и капка съмнение в това! Почти нямаха тайни един от друг! Почти, защото тя едва ли щеше да се зарадва, ако и кажеше къде наистина беше ходил и какво беше направил тази нощ!
Стана от фотьойла и за трети път днес отиде до банята. Взе от шкафчето под мивката една чисто нова домакинска гъбичка и я намокри с топла вода. След това взе коженото манто от антрето и започна бавно и педантично да го чисти от кръвта, с която беше оплискано.
Започна да му се гади. Не беше гнуслив, но от кръв изпитваше отвращение. Хвана го яд, че не се беше овладял и беше повърнал, точно когато не трябваше! От телевизията и от тоновете литература по криминология, която беше прочел знаеше, че е направо детска игра да изолират ДНК - то му от повърнатото, но това не го притесняваше! Беше го яд, че не се беше овладял, а това му се случваше изключително рядко!
Приключи с мантото и го огледа още веднъж много внимателно! Остана доволен. Нямаше и капчица кръв. Можеше да си го носи съвсем спокойно!
Прозя се и влезе да се изкъпе. Дълго седя под душа, като си представяше с удоволствие възможните заглавия във вестниците на следващия ден.
Нямаше начин такова убийство да не се разчуе начаса. Ето това е показно убийство, почти с гордост си помисли и спря душа. В банята миришеше приятно на лавандула и магнолия. Направо не му се излизаше, но нямаше търпение да седне пред телевизора
и да чака новини за това, което беше направил! Загърна се в италианския халат за баня. Наля си останалия чай и включи телевизора. Погледна пак часовника. Оставаха още две - три минути до новините. Започна да се вълнува, сякаш щеше да види себе си по
телевизията. Изпи чая и занесе чашата и чайника до мивката в кухнята. Новините започнаха.
- Новина от последната минута! - водещата изглеждаше много сериозна! Сърцето му заби лудо. –Днес, около пет и трийсет сутринта на околовръстния път на град Пловдив е станала тежка верижна катастрофа, вследствие на падналия дъжд. По непотвърдени данни има един загинал и най-малко шестима ранени, двама от които сериозно......
Вече не слушаше, явно и да са го намерили, което беше абсолютно невъзможно да не се е случило вече, полицията се беше постарала никаква информация да не изтече към медиите! Жалко за човека на околовръстното! Реши, че е изморен прекалено много, за да чака следващата емисия и изключи телевизора. Нагласи будилника на GSM-а си да го събуди след три часа и с наслада се изтегна на спалнята под родопското одеяло. Така или иначе, нямаше как да изтърве обедната емисия, а дотогава беше изключено журналистите да не разберат!
Отключи без да бърза и се събу. Закачи якето си на закачалката и чак тогава влезе в хола и вдигна слушалката.
- Ало!
- Мичето може ли? - старчески, женски глас.
- Имате грешка! Съжалявам!
- Извинете и успешен ден!
Беше невероятно как в тези времена между непознати може да има такава любезност.
Усмихна се. Денят му беше успешен още от настъпването си!
Отиде до кухнята и си направи чай, цял чайник. Надяваше се да се освежи съвсем и да бъде във форма, когато съобщят по телевизията. Независимо в колко часа щеше да е това. Отпусна се във фотьойла без да пуска телевизора и отпи лениво от чашата. Тя също беше излишно скъпа! Целият сервиз за осем души струваше колкото малък автомобил без екстри!
Изглежда му беше в характера първо да купува скъпи вещи, а после да стига до извода, че може и без тях. Изпи първата чаша само за няколко минути и веднага си наля втора. Все едно нищо не бе пил, нито кафе, нито чай!
Пак погледна часовника. Беше осем и три минути. Секретарката му сигурно вече беше в офиса. Реши да не се обажда веднага, за по-сигурно и отпи отново от чая. Хубав чай! Зелен Олонг, рядък и доста скъп сорт! Виж, за такива неща си заслужаваше да се
дават пари! В крайна сметка е вярна поговорката, че човек е това което яде и пие, съответно! Бавно и с наслада допи чашата. Вече усещаше благотворното и освежително действие на чая. Понечи да си сипе трета, но се отказа. Предпочиташе да не изстива, докато говори по телефона. Взе слушалката от масата и натисна бутона за директно набиране на номера на офиса. След три позвънявания от другата страна чу гласа
на секретарката си.
- Добро утро! Аз съм, има ли други вече в офиса?
Нямаше смисъл да пита, по интонацията на гласа и се познаваше веднага, че не е сама.
- Да. - нямаше нужда да казва повече. - Не е характерно за вас да се обаждате, преди да дойдете на работа. Има ли нещо, което да поръчате?
Изби го на смях. Сигурно и тя едва прикриваше усмивката си.
Откакто имаха връзка, повече от година, никой даже и не подозираше за това! Срещаха се или в неговия апартамент или в някой малък, далечен град през уикендите.
- Хубаво играеш, трябваше да станеш актриса!
Тя само изсумтя съвсем тихо.
- Днес не се чувствам добре. Няма да идвам!
- Шефе, искам да ви напомня, че днес имате среща с човека, който иска да строи хипермаркет! Няма как да не дойдеш! - вече не се усещаше кога му говори на “вие” и кога на “ти”.
- Повярвай, не съм добре! На теб разчитам да се свържеш с клиента и да му обясниш. Моля те!
- На бъдещия клиент. - уточнението и беше уместно! – Няма ли да го разочароваме? Все пак е много сериозна работата!
- Наблегни на това, че тъй като работата е сериозна, а аз не съм разположен, не се смей, е по-добре да се видим друг ден. Съвсем скоро.
- Ами ако откаже?
- Да отиде при “Койчев и синове”! Какво пък, щом е толкава богат, да плати петдесет хиляди евро повече! Ти, впрочем знаеш ли откъде има толкова пари?
- Шегувате ли се!? Откъде да знам?
Откъм нейната страна на слушалката се чу някакво движение.
- Сама съм в момента, отидоха да пият кафе. Още не е започнало работното време..... Снощи ти звънях на мобилния. Беше изключен, а толкова исках да те видя! Къде беше?
- Имах нужда да си събера малко мислите. Разходих се, това е!
- Разхождаше си през цялата дъждовна нощ? Виж, ако има нещо....
- Искаш да кажеш, ако има не “нещо”, а “някоя”! Е, няма! Можеш да си спокойна! Съвсем спокойна! Ясно?
- Все пак, къде беше? Не е нормално да те няма цяла нощ и то точно в тази нощ!
- Не искам да ти напомням, колко отговорности имам, даже си мисля, че ти в някои отношения го знаеш по-добре от мен! Такива разходки наистина ми действат много добре! И друг път съм го правил, само че ти не си разбирала. Хайде, че много ми се спи! Ще се справиш ли със задачите за днес?
- Да, да .... разбира се. Само ти се спи или си и болен? - гласът и звучеше наистина загрижено.
- И от двете по много! Хайде .....
- Искаш ли да дойда след работа да ти донеса не-
що....
Изведнъж усети, колко е изморен всъщност. Колко е била тежка и изтощителна изминалата нощ. Усети, че се нуждае от нея със страшен порив, който буквално го разтърси! Нуждаеше се от погледа и, от гласа и, но не през телефонната слушалка, от тялото и, въпреки че беше разбит от умора!
- Не, ще проведеш разговора с бъдещия собственик на мегамаркет, ще нагледаш стажантите, какви са ги натворили, гледай да създадеш повече работа на хората и си измисли някакво оправдание, за да си при мен още към обяд! Става ли?
През слушалката чуваше учестеното и дишане.
- Да, шефе. Няма проблем. Ще се справим, а вие се лекувайте! - явно някой беше влязъл при нея. - Доскоро!
- А, преди да затвориш си отбележи да вземеш
нещо сладко от някоя сладкарница. Целувам те!
- Дочуване! - отговорът и беше точно като на подчинен към шефа му.
Работеше при него почти откакто основа фирмата. И тя като него беше без родители. Беше завършила математическа гимназия, а след това някакви курсове по мениджмънт, каквито имаше много в началото на деветдесетте. Мениджър, каквото и да значи
това, не успя да стане, но пък работи какво ли не, докато не попадна на обявата му, че новосъздадено архитектурно бюро търси секретарка.
Още щом се видяха в офиса за първи път и двамата разбраха, че тя ще бъде назначена. Още тогава между тях се появи привличане, но трябваше да минат
почти осем години, докато и двамата се престрашат да направят крачка към нещо повече. Бяха решили да не афишират връзката си, за да не дават повод на колегите да се забавляват с клюки и догадки по техен адрес. Не че подчинените му не бяха най-подбрания екип в целия бранш в града, но все пак.....
Обичаха се истински и дълбоко, без и капка съмнение в това! Почти нямаха тайни един от друг! Почти, защото тя едва ли щеше да се зарадва, ако и кажеше къде наистина беше ходил и какво беше направил тази нощ!
Стана от фотьойла и за трети път днес отиде до банята. Взе от шкафчето под мивката една чисто нова домакинска гъбичка и я намокри с топла вода. След това взе коженото манто от антрето и започна бавно и педантично да го чисти от кръвта, с която беше оплискано.
Започна да му се гади. Не беше гнуслив, но от кръв изпитваше отвращение. Хвана го яд, че не се беше овладял и беше повърнал, точно когато не трябваше! От телевизията и от тоновете литература по криминология, която беше прочел знаеше, че е направо детска игра да изолират ДНК - то му от повърнатото, но това не го притесняваше! Беше го яд, че не се беше овладял, а това му се случваше изключително рядко!
Приключи с мантото и го огледа още веднъж много внимателно! Остана доволен. Нямаше и капчица кръв. Можеше да си го носи съвсем спокойно!
Прозя се и влезе да се изкъпе. Дълго седя под душа, като си представяше с удоволствие възможните заглавия във вестниците на следващия ден.
Нямаше начин такова убийство да не се разчуе начаса. Ето това е показно убийство, почти с гордост си помисли и спря душа. В банята миришеше приятно на лавандула и магнолия. Направо не му се излизаше, но нямаше търпение да седне пред телевизора
и да чака новини за това, което беше направил! Загърна се в италианския халат за баня. Наля си останалия чай и включи телевизора. Погледна пак часовника. Оставаха още две - три минути до новините. Започна да се вълнува, сякаш щеше да види себе си по
телевизията. Изпи чая и занесе чашата и чайника до мивката в кухнята. Новините започнаха.
- Новина от последната минута! - водещата изглеждаше много сериозна! Сърцето му заби лудо. –Днес, около пет и трийсет сутринта на околовръстния път на град Пловдив е станала тежка верижна катастрофа, вследствие на падналия дъжд. По непотвърдени данни има един загинал и най-малко шестима ранени, двама от които сериозно......
Вече не слушаше, явно и да са го намерили, което беше абсолютно невъзможно да не се е случило вече, полицията се беше постарала никаква информация да не изтече към медиите! Жалко за човека на околовръстното! Реши, че е изморен прекалено много, за да чака следващата емисия и изключи телевизора. Нагласи будилника на GSM-а си да го събуди след три часа и с наслада се изтегна на спалнята под родопското одеяло. Така или иначе, нямаше как да изтърве обедната емисия, а дотогава беше изключено журналистите да не разберат!
ГЛАВА 8
- АЛКОХОЛИКЪТ -
- Мдааа..... кофти начин да завършиш жизнения си път! - майорът замислено потърка брадата си. – Папаташки, намерихте ли оръжието?
Младият оперативен работник гледаше към трупа така, сякаш го виждаше за първи път. За разлика от това, което пише по книгите, че ченгетата след известно време свикват с гледките на убити по всякакви възможни начини хора, в действителност нещата стоят по друг начин!
- Папаташки, да не ти е лошо? Я се дръпни на страна! Чу ли? - явно Вълчанов беше по-притеснен от това да не повърне още някой на местопрестъплението, отколкото за здравето на Папаташки.
- Не, не....нищо ми няма. Извинете.... Оръжието ли? Не, не е намерено. Явно убиецът или убийците, още не знаем, са го взели. Ама че гледка!
Ни в клин, ни в ръкав, Папаташки извади от вътрешния си джоб снежно бяла носна кърпичка. За момент на Георгиев му мина през ума нелепата мисъл, че оперативният работник ще се разплаче. Папаташки разгъна бързо кърпичката, сложи я на носа си и
шумно се изкиха два пъти.
- Да наредя ли да се претърси района още веднъж? Може и да не сме го намерили, оръжието, де. Все пак първият оглед е само повърхностен!
- Давай, погвай хората пак да преобърнат района! - Вълчанов се обърна към по-младия си колега. - Георгиев, ти нещо няма ли да кажеш?
Лейтенантът още гледаше като хипнотизиран осакатения труп.
- Бил е само един. - звучеше уверено. - Не са били повече!
Вълчанов се ухили.
- Давай нататък, откъде разбра?
- Кога ще излязат резултатите от анализа на кръвта на убития? - вместо отговор попита Георгиев. - Папарашки, взеха ли кръвни проби?
Папаташки се беше отдалечил и даваше на оперативната група нареждания за ново претърсване.
- Да, взеха и вече ги обработват, ама отсега мога да ти кажа, че е бил и пиян и дрогиран. Защо?
Георгиев не отговори. Отново се загледа в чудовищните рани, зеещи на мястото на ръцете.
- Защо мислиш, че е бил само един? Тая горила сам човек трудно ще я накара да се остави да му режат ръцете! Аз мисля, че са били повече!
Вълчанов пак потърка брадата си. Не се беше бръснал тази сутрин. И той като Георгиев беше изскочил от дома си почти на бегом.
- Господин майор, съдебният лекар кога каза, че е бил убит?
Вълчанов вдигна неопределено рамене.
- Докторе, може ли за момент?
От една групичка хора се отдели възрастен човек със старомодни очила и се приближи.
- Да, кажете.
- Докторе, кога предполагате, че е извършено
убийството?
- Ами, още не мога да кажа с точност, но е било около полунощ или малко след това. Още не е започнало вкочаняването, въпреки че е относително студено. Напълно е възможно да е бил убит и по-късно, но пак ви казвам, още не съм много сигурен. Ще зная повече след аутопсията.
Георгиев кимна с разбиране.
- Шефе, извинявай, ще се поразходиш ли с мен?
Майорът го изгледа с учудване
- Гос’ин лейт’нант, чаят ви.
Беше униформения, дето се беше опитал да го майтапи.
- Искаш ли чай, шефе?
- Не. К’во става тук, Георгиев?
Беше му много смешно.
- Изпий го ти. На мен вече не ми се пие чай. - каза Георгиев на униформения, без да отговори на майора. - Ела за малко, господин майор. Искам да ти покажа нещо.
Двамата тръгнаха към сградата на заведението.
- Шефе, колко народ горе-долу е искал да види главата на тоя изрод набита на кол?
Вълчанов даже и не се замисли.
- Ами, едва ли някой може да ги преброи! То не са рекет, обири, побои, изнасилвания.... Да не говорим за разните му там опити за набъркване в бизнеса с дрога! Помниш ли оня дилър с отрязаните уши?
Георгиев кимна.
- Не се доказа, но един мой информатор ми каза, че е бил Главоча. - Вълчанов се изплю на паветата. - Гепил му е към две килца хероин и то неразреден с пудра захар! Само заради това би трябвало вече да са го очистили! Абе, много хора, това е! - обобщи Вълчанов.
Вече бяха до сградата.
- Шефе, разпитахте ли дружките му?
- В момента в окръжното текат разпитите. Не им е лесно на колегите, бил е със седем души. Пет тиквеника като него, все наши познайници и две момичета. Цялата тайфа е пияна и надрусана. Защо?
- Някой видял ли го е кога е излязъл? Обадил ли се е на някой, че излиза и за какво?
- Всъщност, да. Казал е на едното момиче, че отива да пикае и повече не се е върнал.
- Да поогледаме......
Георгиев се засуети наоколо.
- Ако ми кажеш какво търсиш, може и да ти помогна - заяви с ирония Вълчанов.
- Шефе, ти да не остаряваш бе? Много ясно, че търсим къде се е изпикал!
Ако някой друг беше си позволил да се държи така фамилиарно със старото ченге щеше да си изпати страшно, но Вълчанов имаше особено отношение към лейтенанта. Без да можеше да си го обясни, имаше голяма слабост към него. Може би, това се дължеше на факта, че виждаше в него същия аутсайдер, какъвто беше и той самия на младини.
“Право е момчето, остарявам, мамка му!”
- Ето, шефе, тук трябва да е било......
- Трябва или е било?
- Трябва! Явно клиентите, на които им се иска да се облекчат на чист въздух го правят тук.
Около мястото, до което се беше спрял Георгиев,
вонеше силно на урина.
- Ако пиклата не е излъгала, че и се е обадил, трябва да е пикал тук. Да, но мястото е осветено. Да се чуди човек, защо трябва да пикаят под лампата.
- Ми сигурно, за да гледат да не си изпръскат обувките.
- При положение, че е знаел на колко хора им се иска да имат парченце от задника му, колкото и да е бил надрусан едва ли е щял да дойде до тук, ако е бил забелязал няколко човека да се мотаят наоколо! Щяло е да го хване шубето, няма как! Може и да е бил тъп
като за световно, но все пак.....
- Ами ако са се крили в храстите, където е тъмно? - въпросът беше основателен.
- Да огледаме и там. - предложи Георгиев. Пресякоха улицата и влязоха в храстите.
- Внимавай да не настъпиш някое лайно. - предупреди Вълчанов.
В храстите нямаше нищо, което да подскаже, че в тях са се крили хора. Нямаше изпотъпкана трева, пречупени клончета, фасове, настъпени лайна. Нищо!
- А и освен това са много ниски и рехави, за да се скрият в тях повече хора. – забеляза Вълчанов. – Все пак, какво мислиш, че е станало?
- Мисля, че убиецът е бил в кръчмата и го е наблюдавал. Изчакал го е да излезе и го е последвал навън. Видял го е, че пикае и се е приближил до него, все едно че и той ще пикае. Главоча едва ли се е притеснил от това, че сам човек се приближава и не му е
обърнал внимание. Оня го е зашеметил по някакъв начин и го е замъкнал в тъмното. Може и да е бил дебела свиня, но всеки по-здрав мъж е могъл да го примъкне на двайсет – трийсет метра. После го е накълцал и това е!
Георгиев млъкна и отново заоглежда опиканото място до лампата.
- Хубаво, да кажем, че си прав. Защо не го е довършил тук, ами се е напъвал да го мъкне толкова далеч?
- Ами, все пак да отрежеш на някой ръцете изисква време, пък и тук, под лампата всеки момент някой може да види, какво се случва.
- Хм, прав си! Може и така да е станало. Но все пак недоумявам, как може такъв добитък като Главоча да бъде зашеметен, просто ей така! Така лесно да се даде не вярвам!
Към тях се приближаваше Папаташки.
- Господин майор, елате да видите нещо.
Двамата следователи тръгнаха към него.
- Какво? Намерихте нещо в храстите ли? - припряно попита Вълчанов.
- Не, господин майор, върху жертвата. Забеляза го лекарят, докато оглеждаше ръцете. Ето тук.
Ръцете на убития бяха извадени от близките храсти и някой ги беше сложил върху светлосин найлон. Още бяха закопчани една за друга с белезници.
- Ето тук - повтори Папаташки и посочи с върхът на химикалката си едно място върху бицепса на лявата ръка.
Вълчанов си сложи очилата и се наведе, за да види по-добре посоченото място.
Георгиев също се наведе. Трябваше да се вгледа, за да види, какво му сочи Папаташки.
- Добре, че е било точно тук! Два сантиметра по-нагоре щеше да е върху татуировката и нямаше да се вижда. Имаме късмет!
Точно под една вълча глава, татуирана на ръката, се виждаха две еднакви, почти идеално кръгли зачервени петна.
- Какво е това? - вдигна се нагоре Вълчанов и бързо огледа присъстващите, сякаш им беше ядосан за това, че не са го забелязали по-рано.
- Отговор на въпроса ти как е бил зашеметен, господин майор. - отговори му Георгиев - Праснали са го с електрошоков апарат.
- По-точно два пъти са го праснали - се чу гласът на съдебния медик зад тях.
Всички се обърнаха към нето.
- Има същите следи и отзад, на врата. Явно тоя, дето го е подредил така, го е изчакал да падне от първия шок и се е подсигурил с втори.
- Действал е много хладнокръвно! Явно си имаме работа с професионалист!
Вълчанов изглеждаше угрижен.
Един униформен полицай се приближи до Георгиев.
- Извинете, господин лейтенант, журналистите пристигнаха. Какво ще наредите?
- Мдааа..... кофти начин да завършиш жизнения си път! - майорът замислено потърка брадата си. – Папаташки, намерихте ли оръжието?
Младият оперативен работник гледаше към трупа така, сякаш го виждаше за първи път. За разлика от това, което пише по книгите, че ченгетата след известно време свикват с гледките на убити по всякакви възможни начини хора, в действителност нещата стоят по друг начин!
- Папаташки, да не ти е лошо? Я се дръпни на страна! Чу ли? - явно Вълчанов беше по-притеснен от това да не повърне още някой на местопрестъплението, отколкото за здравето на Папаташки.
- Не, не....нищо ми няма. Извинете.... Оръжието ли? Не, не е намерено. Явно убиецът или убийците, още не знаем, са го взели. Ама че гледка!
Ни в клин, ни в ръкав, Папаташки извади от вътрешния си джоб снежно бяла носна кърпичка. За момент на Георгиев му мина през ума нелепата мисъл, че оперативният работник ще се разплаче. Папаташки разгъна бързо кърпичката, сложи я на носа си и
шумно се изкиха два пъти.
- Да наредя ли да се претърси района още веднъж? Може и да не сме го намерили, оръжието, де. Все пак първият оглед е само повърхностен!
- Давай, погвай хората пак да преобърнат района! - Вълчанов се обърна към по-младия си колега. - Георгиев, ти нещо няма ли да кажеш?
Лейтенантът още гледаше като хипнотизиран осакатения труп.
- Бил е само един. - звучеше уверено. - Не са били повече!
Вълчанов се ухили.
- Давай нататък, откъде разбра?
- Кога ще излязат резултатите от анализа на кръвта на убития? - вместо отговор попита Георгиев. - Папарашки, взеха ли кръвни проби?
Папаташки се беше отдалечил и даваше на оперативната група нареждания за ново претърсване.
- Да, взеха и вече ги обработват, ама отсега мога да ти кажа, че е бил и пиян и дрогиран. Защо?
Георгиев не отговори. Отново се загледа в чудовищните рани, зеещи на мястото на ръцете.
- Защо мислиш, че е бил само един? Тая горила сам човек трудно ще я накара да се остави да му режат ръцете! Аз мисля, че са били повече!
Вълчанов пак потърка брадата си. Не се беше бръснал тази сутрин. И той като Георгиев беше изскочил от дома си почти на бегом.
- Господин майор, съдебният лекар кога каза, че е бил убит?
Вълчанов вдигна неопределено рамене.
- Докторе, може ли за момент?
От една групичка хора се отдели възрастен човек със старомодни очила и се приближи.
- Да, кажете.
- Докторе, кога предполагате, че е извършено
убийството?
- Ами, още не мога да кажа с точност, но е било около полунощ или малко след това. Още не е започнало вкочаняването, въпреки че е относително студено. Напълно е възможно да е бил убит и по-късно, но пак ви казвам, още не съм много сигурен. Ще зная повече след аутопсията.
Георгиев кимна с разбиране.
- Шефе, извинявай, ще се поразходиш ли с мен?
Майорът го изгледа с учудване
- Гос’ин лейт’нант, чаят ви.
Беше униформения, дето се беше опитал да го майтапи.
- Искаш ли чай, шефе?
- Не. К’во става тук, Георгиев?
Беше му много смешно.
- Изпий го ти. На мен вече не ми се пие чай. - каза Георгиев на униформения, без да отговори на майора. - Ела за малко, господин майор. Искам да ти покажа нещо.
Двамата тръгнаха към сградата на заведението.
- Шефе, колко народ горе-долу е искал да види главата на тоя изрод набита на кол?
Вълчанов даже и не се замисли.
- Ами, едва ли някой може да ги преброи! То не са рекет, обири, побои, изнасилвания.... Да не говорим за разните му там опити за набъркване в бизнеса с дрога! Помниш ли оня дилър с отрязаните уши?
Георгиев кимна.
- Не се доказа, но един мой информатор ми каза, че е бил Главоча. - Вълчанов се изплю на паветата. - Гепил му е към две килца хероин и то неразреден с пудра захар! Само заради това би трябвало вече да са го очистили! Абе, много хора, това е! - обобщи Вълчанов.
Вече бяха до сградата.
- Шефе, разпитахте ли дружките му?
- В момента в окръжното текат разпитите. Не им е лесно на колегите, бил е със седем души. Пет тиквеника като него, все наши познайници и две момичета. Цялата тайфа е пияна и надрусана. Защо?
- Някой видял ли го е кога е излязъл? Обадил ли се е на някой, че излиза и за какво?
- Всъщност, да. Казал е на едното момиче, че отива да пикае и повече не се е върнал.
- Да поогледаме......
Георгиев се засуети наоколо.
- Ако ми кажеш какво търсиш, може и да ти помогна - заяви с ирония Вълчанов.
- Шефе, ти да не остаряваш бе? Много ясно, че търсим къде се е изпикал!
Ако някой друг беше си позволил да се държи така фамилиарно със старото ченге щеше да си изпати страшно, но Вълчанов имаше особено отношение към лейтенанта. Без да можеше да си го обясни, имаше голяма слабост към него. Може би, това се дължеше на факта, че виждаше в него същия аутсайдер, какъвто беше и той самия на младини.
“Право е момчето, остарявам, мамка му!”
- Ето, шефе, тук трябва да е било......
- Трябва или е било?
- Трябва! Явно клиентите, на които им се иска да се облекчат на чист въздух го правят тук.
Около мястото, до което се беше спрял Георгиев,
вонеше силно на урина.
- Ако пиклата не е излъгала, че и се е обадил, трябва да е пикал тук. Да, но мястото е осветено. Да се чуди човек, защо трябва да пикаят под лампата.
- Ми сигурно, за да гледат да не си изпръскат обувките.
- При положение, че е знаел на колко хора им се иска да имат парченце от задника му, колкото и да е бил надрусан едва ли е щял да дойде до тук, ако е бил забелязал няколко човека да се мотаят наоколо! Щяло е да го хване шубето, няма как! Може и да е бил тъп
като за световно, но все пак.....
- Ами ако са се крили в храстите, където е тъмно? - въпросът беше основателен.
- Да огледаме и там. - предложи Георгиев. Пресякоха улицата и влязоха в храстите.
- Внимавай да не настъпиш някое лайно. - предупреди Вълчанов.
В храстите нямаше нищо, което да подскаже, че в тях са се крили хора. Нямаше изпотъпкана трева, пречупени клончета, фасове, настъпени лайна. Нищо!
- А и освен това са много ниски и рехави, за да се скрият в тях повече хора. – забеляза Вълчанов. – Все пак, какво мислиш, че е станало?
- Мисля, че убиецът е бил в кръчмата и го е наблюдавал. Изчакал го е да излезе и го е последвал навън. Видял го е, че пикае и се е приближил до него, все едно че и той ще пикае. Главоча едва ли се е притеснил от това, че сам човек се приближава и не му е
обърнал внимание. Оня го е зашеметил по някакъв начин и го е замъкнал в тъмното. Може и да е бил дебела свиня, но всеки по-здрав мъж е могъл да го примъкне на двайсет – трийсет метра. После го е накълцал и това е!
Георгиев млъкна и отново заоглежда опиканото място до лампата.
- Хубаво, да кажем, че си прав. Защо не го е довършил тук, ами се е напъвал да го мъкне толкова далеч?
- Ами, все пак да отрежеш на някой ръцете изисква време, пък и тук, под лампата всеки момент някой може да види, какво се случва.
- Хм, прав си! Може и така да е станало. Но все пак недоумявам, как може такъв добитък като Главоча да бъде зашеметен, просто ей така! Така лесно да се даде не вярвам!
Към тях се приближаваше Папаташки.
- Господин майор, елате да видите нещо.
Двамата следователи тръгнаха към него.
- Какво? Намерихте нещо в храстите ли? - припряно попита Вълчанов.
- Не, господин майор, върху жертвата. Забеляза го лекарят, докато оглеждаше ръцете. Ето тук.
Ръцете на убития бяха извадени от близките храсти и някой ги беше сложил върху светлосин найлон. Още бяха закопчани една за друга с белезници.
- Ето тук - повтори Папаташки и посочи с върхът на химикалката си едно място върху бицепса на лявата ръка.
Вълчанов си сложи очилата и се наведе, за да види по-добре посоченото място.
Георгиев също се наведе. Трябваше да се вгледа, за да види, какво му сочи Папаташки.
- Добре, че е било точно тук! Два сантиметра по-нагоре щеше да е върху татуировката и нямаше да се вижда. Имаме късмет!
Точно под една вълча глава, татуирана на ръката, се виждаха две еднакви, почти идеално кръгли зачервени петна.
- Какво е това? - вдигна се нагоре Вълчанов и бързо огледа присъстващите, сякаш им беше ядосан за това, че не са го забелязали по-рано.
- Отговор на въпроса ти как е бил зашеметен, господин майор. - отговори му Георгиев - Праснали са го с електрошоков апарат.
- По-точно два пъти са го праснали - се чу гласът на съдебния медик зад тях.
Всички се обърнаха към нето.
- Има същите следи и отзад, на врата. Явно тоя, дето го е подредил така, го е изчакал да падне от първия шок и се е подсигурил с втори.
- Действал е много хладнокръвно! Явно си имаме работа с професионалист!
Вълчанов изглеждаше угрижен.
Един униформен полицай се приближи до Георгиев.
- Извинете, господин лейтенант, журналистите пристигнаха. Какво ще наредите?
ГЛАВА 9
- СЕКРЕТАРКАТА -
Обичаше го! Даже в началото не можеше да повярва, колко много го обича! Дали заради това, че и двамата бяха израснали в дом за деца без родители или просто беше по-различен от другите мъже, с които беше имала връзки преди него, но го обичаше
искрено и дълбоко! Толкова много, че веднъж беше споделила на шега с една приятелка от дома, че съжалява, че не може да пише стихове, за да напише поема за любовта си към него! И двете се бяха смяли на това, но тя си знаеше, че в тази шега има и голяма
доза истина! Веднъж, същата приятелка, една от малкото останали и такива от онези години, я попита дали това е било любов от пръв поглед?
- Как да ти кажа, - отговори и тя след няколко секунди размисъл - много ми се иска да ти кажа – да, но тогава бях толкова притеснена, дали ще ме вземе на работа, че въобще не ми минаваше през ума, че един ден мога да съм с него! - пак се замисли за няколко мига. - Но много ми се иска да се бях влюбила от пръв поглед! Така всичко щеше да е съвършено!
- Ами аз си мисля, че и сега между вас всичко е съвършено, романтичке!
Само тази, най-добрата от всичките й приятелки, знаеше за връзката и с човека, за когото работеше.
- Да, така е! Май, наистина съм непоправима романтичка!
- Хубаво де, отдавна ми се иска да те питам, а защо, след като се обичате толкова, чакахте да минат цели осем години, за да се престрашите да сте заедно? – приятелката и имаше основание да прояви това любопитство. - А си мисля, дано не греша, че ако двама души се обичат, то е невъзможно до не го забележат толкова много време! Тъпо е някак си....
- Да, тъпо е! Права си, но и аз не мога да си го обясня! Сигурно, защото той все пак ми е щеф, а аз секретарка! Ако имаше някакви социални контакти, бих си помислила, че се въздържа да се разкрие пред мен заради това, какво ще си помислят приятелите,
близките му, партньорите..... Но това е глупаво, той няма социален живот! Всъщност и така ми е добре! Изобщо не искам да се замислям за това. Приемам, че и двамата не сме намирали сили и смелост да направим първата крачка и това е!
Казваше самата истина. Както тя, така и той сякаш бяха белязани от факта, че животът ги е лишил от нормално детство и като че и двамата контактуваха с хората от необходимост, а не защото това е нормално човешко действие!
Вероятно още от детските кошарки в тях се беше зародил някакъв подсъзнателен и много силен инстинкт за самосъхранение, който им пречеше да общуват с околните, ако не нормално, то поне лесно. Вероятно и това, че имаха сходно минало ги беше
сближило още от самото начало.
Не бяха минали и шест месеца откакто тя беше започнала работа при него и той започна да и се доверява все повече и повече. Само след две години тя беше все още секретарка като длъжност, но неофициално беше втория човек в бюрото! Тя се грижеше за всичко. През нея минаваше цялата информация за това, какво става във фирмата, а и не рядко шефът и се допитваше до нейното мнение и се вслушваше в него за това, дали някоя поръчка си заслужава да бъде приета или не! Винаги, без изключение, в такива случаи ставаше така, както тя каже! Така изминаха няколкото години без и двамата да признаят пред себе си, че всъщност са влюбени в човека отсреща! Може би така щеше да продължава кой знае до кога, ако не беше се случило нещо неочаквано.
Беше малко преди Коледа и той и беше поръчал да купи подаръци за всички служители в бюрото по случай празника. Закара я до центъра на града и я остави до бившите централни хали, сега голям търговски център. Поръча и да купи на всеки в офиса по нещо, което хем да е достатъчно луксозно, хем наистина да им влезе в работа! Химикалки, преспапиета и тям подобни неща. Пожела и лека вечер и тръгна към дома си. Не мина, обаче и две пресечки, когато му хрумна, че всъщност това можеха да го направят заедно. И без това беше свободен вечерта!
Бързо се върна, паркира на платения паркинг на гърба на сградата и почти на бегом влезе вътре. Не я видя веднага и тръгна да я търси. Зърна я след няколко минути в един магазин за подаръци и сувенири. Забави ход и се запъти към нея. За да стигне до магазина трябваше да обиколи цялата сграда. Тъкмо приближи и в магазина, където беше тя, влязоха двама едри, високи младежи с черни якета. Единият беше с
бейзболна шапка, обърната на обратно, а другият с черна кърпа, завързана на главата. Типични мутри, както ги наричаха допреди няколко години.
Инстинктивно предусети неприятности и отново забърза ход. Тя беше облечена много елегантно, но и доста предизвикателно, установи той с известно раздразнение, докато бързаше към нея. Беше с дълго манто от кашмир, което беше разкопчано и под което се виждаше късата и пола, разкриваща стройните и крака, обути в плътно прилепващи към прасеца ботуши с висок ток. Двамата нахално я гледаха, а единият вече се канеше да и каже нещо. Продавачката гледаше уплашено.
- Мале, маце, много си готина! Свободна ли си тая вечер? - тиквеникът изглеждаше страшно горд от себе си, а приятелчето му се хилеше като идиот.
- Аре, ма, к’во се пра’иш на много важна! Тебе питам, чу ли!?
В този момент той влезе. Продавачката беше бяла като платно. Мутрата с бейзболната шапка, който беше започнал да досажда само го погледна и отновосе зае да и говори.
- Кат’ носиш такива лачени дрехи, да не си гепила свети Петър за шлифера? А? Ка’й ма!
- Дамата е с мен!
Двамата се обърнаха и го погледнаха изненадано.
- Кажи ве, тежкар, токати ли ти се ядат? – беше оня, с кърпата. - Май си мно’о отворен! Путката е с нас, ясно? Аре свободен си!
- Майка ти е свободна, боклук! Ще ми дадеш ли телефона Ј да си запиша час за свирка при нея? – на устните му имаше усмивка като на хищник.
За първи път чуваше шефът и да говори такива неща, а и беше сразена от изненада, че го вижда тук само минути, след като си бяха взели довиждане!
- Я повтори, к’во каза!? - и двамата мускулести бабаити го гледаха с отворени от изненада усти.
- Глух ли си? Казах да ми дадеш телефона на майка ти! - усмивката още беше там.
- Тоя е труп! - каза оня с кърпата на приятеля си, сякаш бяха само двамата.
В следващия момент видя как добре облеченият човек, който се беше осмелил да му говори такива неща спокойно се обърна, огледа предметите, подредени по стъклените лавици на магазина и без да бърза измъкна една стреличка за мини дартс от кутийката и. Спокойствието му, като че ли още повече изненада двамата отворковци. Мъжът спокойно огледа стреличката от всички страни, намести я добре в дясната си ръка и изведнъж, със светкавична бързина я заби в ниското чело на мутрата с кърпата. Продавачката изпищя като сирена и кой знае защо залегна зад стъкления щанд. Другият с шапката беше изблещил очи като шаран.
- Ти си луд ве! Аве..... Ти го уби ве!
Приятелчето му с треперещи ръце се опитваше да измъкне стреличката от главата си.
- Не, още не съм го убил! - пред магазина се събраха хора - Махайте се! - през зъби процеди той и без да поглежда измъкна още една стреличка.
Бабаитът с шапката помъкна ранения си приятел към вратата на магазина. Когато прецени, че вече е на безопасно разстояние се обърна и без да пуска приятеля си каза.
- С тебе ше се видим пак! Няма къде да се измъкнеш!
Само му се усмихна. И двамата бабаити просто не предполагаха какъв късмет имат тази вечер!
Платиха на изплашената продавачка дартса и побързаха да излязат от търговския център.
Тя трепереше и се налагаше той да я придържа през кръста, за да не се спъне. Чувството, че му харесва да я докосва не го изненада. Беше си представял,
че я прегръща безброй много пъти. Бързо влязоха в колата и тръгнаха без посока.
- Изплаши ли се?
С периферното си зрение виждаше, че брадичката и трепери.
- Имам нужда от едно много голямо питие. – каза тя вместо отговор. Гласът и също трепереше.
- Искаш ли да отидем до някое заведение?
- Не! - отговорът и беше направо рязък.
Известно време мълчаха. Той продължаваше да кара без посока.
- У дома имам някакво уиски. - изненада се от смелостта си. Не знаеше, как ще реагира тя. - Ако не ти е проблем, заповядай ......
- Не, благодаря....... Не искам да те притеснявам.
- Не ме притесняваш. Ни най-малко! Пък и това е добър повод и аз да пийна едно.... - опитът му за разведряване на обстановката сякаш остана да виси във въздуха.
- Добре тогава, да вървим, но наистина, ако те притеснявам.......
След десет минути бяха в дома му.
- Джони Уокър - зелен етикет, харесваш ли го?
Тя разглеждаше една картина, окачена над дивана. Усмихна се, без да го поглежда.
- Даже и не знаех, че има такова. Имаш страхотен апартамент, шефе!
За миг му се прииска да я помоли да не го нарича така, но го хвана страх, че тя може да изтълкува това по друг начин и се въздържа.
- Ти си първия човек, който влиза тук, след като го обзаведох.
Тя се засмя, а той я последва след секунда. Беше му необходимо време, за да осъзнае, че тя е приела това като шега. Всъщност си беше самата истина! За всичко в дома си се грижеше сам.
- Кой е авторът? - попита тя, без да отделя поглед от картината. - струва ми се, че тоя стил ми е познат, но не мога да се сетя откъде.
Приближи се до нея и и подаде чашата.
- Сложих ти две бучки лед. Добре ли е?
- Идеално! Та, кой е авторът?
- Салвадор Дали.
Очите и се разшириха от изумление.
- Майтапиш се! Сериозно?
Той само кимна.
- Не знаех, че в България има произведения на Дали в частни собственици! Сигурно е само това?
- Не, не мисля..... Вероятно има и други, но не съм се интересувал.
- Сигурно си дал луди пари за него!? Извинявай, не беше учтиво да ти задавам такъв нетактичен въпрос.
- Не, няма проблем. Сещаш ли се за оня спортен комплекс, който проектирахме за Солун преди година? Е, половината пари от него отидоха за това платно.
- Само шейсет хиляди евро ли струва? - беше искрено изненадана. - Мислих си, че платна на Дали струват милиони.
- Е, има и такива, наистина, но това не е от най-силните му неща така, че струва ”само” шейсет хиляди евро.
Вечерта продължи в подобни разговори. След третата чаша уиски тя погледна часовника си и каза, че е време да си ходи.
- Благодаря за уискито.
- Моля те, за мен беше удоволствие! Наистина, поводът беше доста неприятен.... Странно, а! Такава приятна вечер да започне с нещо толкова грубо и вулгарно..... - от уискито или от нещо друго се чувстваше много странно. Тя се приближи до него.
- Съжалявам, че заради мен се забърка в този скандал! Не трябваше да се намесваш! Кой ги знае тия какви са......
- Как така, да не се намесвам! - прозвуча ядосано.
- Нима мислиш, че бих оставил нещата така и бих си тръгнал, оставяйки те да се оправяш сама с ония кретени!?
- Никой никога не е правил подобно нещо за мен. И друг път са се случвали подобни.....
И двамата не разбраха как се случи, но в следващия момент вече бяха в прегръдките си и се целуваха като побеснели! Същата вечер тя не си тръгна. Правиха любов цялата нощ. Следващият ден беше почивен.
Обичаше го! Даже в началото не можеше да повярва, колко много го обича! Дали заради това, че и двамата бяха израснали в дом за деца без родители или просто беше по-различен от другите мъже, с които беше имала връзки преди него, но го обичаше
искрено и дълбоко! Толкова много, че веднъж беше споделила на шега с една приятелка от дома, че съжалява, че не може да пише стихове, за да напише поема за любовта си към него! И двете се бяха смяли на това, но тя си знаеше, че в тази шега има и голяма
доза истина! Веднъж, същата приятелка, една от малкото останали и такива от онези години, я попита дали това е било любов от пръв поглед?
- Как да ти кажа, - отговори и тя след няколко секунди размисъл - много ми се иска да ти кажа – да, но тогава бях толкова притеснена, дали ще ме вземе на работа, че въобще не ми минаваше през ума, че един ден мога да съм с него! - пак се замисли за няколко мига. - Но много ми се иска да се бях влюбила от пръв поглед! Така всичко щеше да е съвършено!
- Ами аз си мисля, че и сега между вас всичко е съвършено, романтичке!
Само тази, най-добрата от всичките й приятелки, знаеше за връзката и с човека, за когото работеше.
- Да, така е! Май, наистина съм непоправима романтичка!
- Хубаво де, отдавна ми се иска да те питам, а защо, след като се обичате толкова, чакахте да минат цели осем години, за да се престрашите да сте заедно? – приятелката и имаше основание да прояви това любопитство. - А си мисля, дано не греша, че ако двама души се обичат, то е невъзможно до не го забележат толкова много време! Тъпо е някак си....
- Да, тъпо е! Права си, но и аз не мога да си го обясня! Сигурно, защото той все пак ми е щеф, а аз секретарка! Ако имаше някакви социални контакти, бих си помислила, че се въздържа да се разкрие пред мен заради това, какво ще си помислят приятелите,
близките му, партньорите..... Но това е глупаво, той няма социален живот! Всъщност и така ми е добре! Изобщо не искам да се замислям за това. Приемам, че и двамата не сме намирали сили и смелост да направим първата крачка и това е!
Казваше самата истина. Както тя, така и той сякаш бяха белязани от факта, че животът ги е лишил от нормално детство и като че и двамата контактуваха с хората от необходимост, а не защото това е нормално човешко действие!
Вероятно още от детските кошарки в тях се беше зародил някакъв подсъзнателен и много силен инстинкт за самосъхранение, който им пречеше да общуват с околните, ако не нормално, то поне лесно. Вероятно и това, че имаха сходно минало ги беше
сближило още от самото начало.
Не бяха минали и шест месеца откакто тя беше започнала работа при него и той започна да и се доверява все повече и повече. Само след две години тя беше все още секретарка като длъжност, но неофициално беше втория човек в бюрото! Тя се грижеше за всичко. През нея минаваше цялата информация за това, какво става във фирмата, а и не рядко шефът и се допитваше до нейното мнение и се вслушваше в него за това, дали някоя поръчка си заслужава да бъде приета или не! Винаги, без изключение, в такива случаи ставаше така, както тя каже! Така изминаха няколкото години без и двамата да признаят пред себе си, че всъщност са влюбени в човека отсреща! Може би така щеше да продължава кой знае до кога, ако не беше се случило нещо неочаквано.
Беше малко преди Коледа и той и беше поръчал да купи подаръци за всички служители в бюрото по случай празника. Закара я до центъра на града и я остави до бившите централни хали, сега голям търговски център. Поръча и да купи на всеки в офиса по нещо, което хем да е достатъчно луксозно, хем наистина да им влезе в работа! Химикалки, преспапиета и тям подобни неща. Пожела и лека вечер и тръгна към дома си. Не мина, обаче и две пресечки, когато му хрумна, че всъщност това можеха да го направят заедно. И без това беше свободен вечерта!
Бързо се върна, паркира на платения паркинг на гърба на сградата и почти на бегом влезе вътре. Не я видя веднага и тръгна да я търси. Зърна я след няколко минути в един магазин за подаръци и сувенири. Забави ход и се запъти към нея. За да стигне до магазина трябваше да обиколи цялата сграда. Тъкмо приближи и в магазина, където беше тя, влязоха двама едри, високи младежи с черни якета. Единият беше с
бейзболна шапка, обърната на обратно, а другият с черна кърпа, завързана на главата. Типични мутри, както ги наричаха допреди няколко години.
Инстинктивно предусети неприятности и отново забърза ход. Тя беше облечена много елегантно, но и доста предизвикателно, установи той с известно раздразнение, докато бързаше към нея. Беше с дълго манто от кашмир, което беше разкопчано и под което се виждаше късата и пола, разкриваща стройните и крака, обути в плътно прилепващи към прасеца ботуши с висок ток. Двамата нахално я гледаха, а единият вече се канеше да и каже нещо. Продавачката гледаше уплашено.
- Мале, маце, много си готина! Свободна ли си тая вечер? - тиквеникът изглеждаше страшно горд от себе си, а приятелчето му се хилеше като идиот.
- Аре, ма, к’во се пра’иш на много важна! Тебе питам, чу ли!?
В този момент той влезе. Продавачката беше бяла като платно. Мутрата с бейзболната шапка, който беше започнал да досажда само го погледна и отновосе зае да и говори.
- Кат’ носиш такива лачени дрехи, да не си гепила свети Петър за шлифера? А? Ка’й ма!
- Дамата е с мен!
Двамата се обърнаха и го погледнаха изненадано.
- Кажи ве, тежкар, токати ли ти се ядат? – беше оня, с кърпата. - Май си мно’о отворен! Путката е с нас, ясно? Аре свободен си!
- Майка ти е свободна, боклук! Ще ми дадеш ли телефона Ј да си запиша час за свирка при нея? – на устните му имаше усмивка като на хищник.
За първи път чуваше шефът и да говори такива неща, а и беше сразена от изненада, че го вижда тук само минути, след като си бяха взели довиждане!
- Я повтори, к’во каза!? - и двамата мускулести бабаити го гледаха с отворени от изненада усти.
- Глух ли си? Казах да ми дадеш телефона на майка ти! - усмивката още беше там.
- Тоя е труп! - каза оня с кърпата на приятеля си, сякаш бяха само двамата.
В следващия момент видя как добре облеченият човек, който се беше осмелил да му говори такива неща спокойно се обърна, огледа предметите, подредени по стъклените лавици на магазина и без да бърза измъкна една стреличка за мини дартс от кутийката и. Спокойствието му, като че ли още повече изненада двамата отворковци. Мъжът спокойно огледа стреличката от всички страни, намести я добре в дясната си ръка и изведнъж, със светкавична бързина я заби в ниското чело на мутрата с кърпата. Продавачката изпищя като сирена и кой знае защо залегна зад стъкления щанд. Другият с шапката беше изблещил очи като шаран.
- Ти си луд ве! Аве..... Ти го уби ве!
Приятелчето му с треперещи ръце се опитваше да измъкне стреличката от главата си.
- Не, още не съм го убил! - пред магазина се събраха хора - Махайте се! - през зъби процеди той и без да поглежда измъкна още една стреличка.
Бабаитът с шапката помъкна ранения си приятел към вратата на магазина. Когато прецени, че вече е на безопасно разстояние се обърна и без да пуска приятеля си каза.
- С тебе ше се видим пак! Няма къде да се измъкнеш!
Само му се усмихна. И двамата бабаити просто не предполагаха какъв късмет имат тази вечер!
Платиха на изплашената продавачка дартса и побързаха да излязат от търговския център.
Тя трепереше и се налагаше той да я придържа през кръста, за да не се спъне. Чувството, че му харесва да я докосва не го изненада. Беше си представял,
че я прегръща безброй много пъти. Бързо влязоха в колата и тръгнаха без посока.
- Изплаши ли се?
С периферното си зрение виждаше, че брадичката и трепери.
- Имам нужда от едно много голямо питие. – каза тя вместо отговор. Гласът и също трепереше.
- Искаш ли да отидем до някое заведение?
- Не! - отговорът и беше направо рязък.
Известно време мълчаха. Той продължаваше да кара без посока.
- У дома имам някакво уиски. - изненада се от смелостта си. Не знаеше, как ще реагира тя. - Ако не ти е проблем, заповядай ......
- Не, благодаря....... Не искам да те притеснявам.
- Не ме притесняваш. Ни най-малко! Пък и това е добър повод и аз да пийна едно.... - опитът му за разведряване на обстановката сякаш остана да виси във въздуха.
- Добре тогава, да вървим, но наистина, ако те притеснявам.......
След десет минути бяха в дома му.
- Джони Уокър - зелен етикет, харесваш ли го?
Тя разглеждаше една картина, окачена над дивана. Усмихна се, без да го поглежда.
- Даже и не знаех, че има такова. Имаш страхотен апартамент, шефе!
За миг му се прииска да я помоли да не го нарича така, но го хвана страх, че тя може да изтълкува това по друг начин и се въздържа.
- Ти си първия човек, който влиза тук, след като го обзаведох.
Тя се засмя, а той я последва след секунда. Беше му необходимо време, за да осъзнае, че тя е приела това като шега. Всъщност си беше самата истина! За всичко в дома си се грижеше сам.
- Кой е авторът? - попита тя, без да отделя поглед от картината. - струва ми се, че тоя стил ми е познат, но не мога да се сетя откъде.
Приближи се до нея и и подаде чашата.
- Сложих ти две бучки лед. Добре ли е?
- Идеално! Та, кой е авторът?
- Салвадор Дали.
Очите и се разшириха от изумление.
- Майтапиш се! Сериозно?
Той само кимна.
- Не знаех, че в България има произведения на Дали в частни собственици! Сигурно е само това?
- Не, не мисля..... Вероятно има и други, но не съм се интересувал.
- Сигурно си дал луди пари за него!? Извинявай, не беше учтиво да ти задавам такъв нетактичен въпрос.
- Не, няма проблем. Сещаш ли се за оня спортен комплекс, който проектирахме за Солун преди година? Е, половината пари от него отидоха за това платно.
- Само шейсет хиляди евро ли струва? - беше искрено изненадана. - Мислих си, че платна на Дали струват милиони.
- Е, има и такива, наистина, но това не е от най-силните му неща така, че струва ”само” шейсет хиляди евро.
Вечерта продължи в подобни разговори. След третата чаша уиски тя погледна часовника си и каза, че е време да си ходи.
- Благодаря за уискито.
- Моля те, за мен беше удоволствие! Наистина, поводът беше доста неприятен.... Странно, а! Такава приятна вечер да започне с нещо толкова грубо и вулгарно..... - от уискито или от нещо друго се чувстваше много странно. Тя се приближи до него.
- Съжалявам, че заради мен се забърка в този скандал! Не трябваше да се намесваш! Кой ги знае тия какви са......
- Как така, да не се намесвам! - прозвуча ядосано.
- Нима мислиш, че бих оставил нещата така и бих си тръгнал, оставяйки те да се оправяш сама с ония кретени!?
- Никой никога не е правил подобно нещо за мен. И друг път са се случвали подобни.....
И двамата не разбраха как се случи, но в следващия момент вече бяха в прегръдките си и се целуваха като побеснели! Същата вечер тя не си тръгна. Правиха любов цялата нощ. Следващият ден беше почивен.
ГЛАВА 10
- АЛКОХОЛИКЪТ -
- Господин следовател, моля ви, кажете кой е убития и по какви версии работите?
Репортерката на НТ беше най-напориста и първа успя да се добере до него.
- Смятате ли, че става въпрос за разчистване на сметки и има ли вече заподозрени? И....
Явно имаше още въпроси, но той я прекъсна.
- Засега не мога да ви дам никаква информация! - представи си, как ли нелепо изглежда отстрани. Досега не му се беше случвало да го показват по телевизията. Беше говорил и преди пред медиите, но само пред вестници и веднъж пред една репортерка от едно регионално радио, за което съжаляваше дълго време. Няколко дни след интервюто направи грешката да излезе с въпросната репортерка и преспа с нея още на същата вечер. Нещата не потръгнаха и Георгиев и каза директно, че ще трябва да се разделят.
Тя, на свой ред, нищо не му каза и си тръгна. Само след няколко часа почти целият град знаеше, че Георгиев има проблеми с алкохола.
- Все пак, нищо ли няма да ни кажете? Как се казва жертвата?
- Това е засега! Когато имаме повече информация, ще ви уведомим незабавно! Благодаря ви за вниманието.
Около него се завъртя вихрушка от въпроси. Георгиев се обърна и без да обръща внимание тръгна обратно към местопрестъплението.
- Георгиев, да пийнем по едно по-късно, а?
Беше един репортер от някаква радиостанция, който никой не обичаше, именно заради навика му да пуска подобни тъпи шеги. Георгиев се спря, но не се обърна. Глъчката позатихна.
- Носиш ли си още в джоба шишенце за всеки случай? - репортерът се хилеше като идиот. Само той си харесваше майтапите. - Щото ако си закъсал, мога да те черпя.....
- Що не млъкнеш!? - беше някой от колегите му.
Георгиев се обърна и го потърси с поглед. Не можа да го види, защото репортерът се шмугна сред колегите си досущ като немирен третокласник. Лесно можеше да разбере кой е, но не му се занимаваше, а и няколко камери още не бяха изключени....
Стори му се, че някой го вика и побърза да се отдалечи, преди някой да си помисли, че си е променил мнението и ще може да го пита още нещо. Колата на съдебна медицина вече беше дошла и двама санитари нервничеха наблизо, пушейки.
На Георгиев му беше все тая, както те и така той бяха тук, за да си свършат работата. Папташки се приближи, като сваляше от ръцете си чифт сини, найлонови ръкавици.
- Ебати и гнусотията!
Георгиев го изгледа въпросително.
- Да бърникаш в повърнята на някой си! Ама, какво да направя.... Тия мамини синчета били много гнусливи. Прав е Вълчанов! Да си седят на село, като не им харесва!
Папаташки се изплю на паважа с отвращение.
- Какво бе?
Георгиев се смееше.
- Абе, Папарашки, колко шепи от повърнатото взе за проба? - започна да се смее на глас. – Като че ли са те накарали да напълниш една кофа!
- Ми като е толкова приятно, що не вземеш ти да ги вършиш тия работи? - и той се засмя - Ей, мама му стара! Всеки акъл дава, а като опре да се свърши нещо......
- Горгиев, хайде към окръжното. – беше Вълчанов. - Виж там, някой да ни вземе..... Аз ще се поогледам още малко.
Денят щеше да е много гаден! “Сега и като пристигнат атаманите от София ... ” -помисли си Георгиев с досада. Огледа се и забеляза групата от униформени, дето се бяха опитали да го подиграват, когато дойде. Погледна часовника си, беше станало почти обяд. Двама от въпросната дружина забелязаха, че ги гледа и се сбутаха. Другите също го погледнаха.
- Сержант, изпихте ли си чая? - оня го гледаше тъпо и мрачно. - Хубав ли беше? Аз напоследък само чай пия..... Да сте забелязали? - сержантът се чудеше дали няма да го прати за нещо друго.
- Ми, гос’ин лейтенант, не знам..... Що само чай, то и други благини има за пиене...Ама, да не ме разберете неправилно, то, т’ва фанта, кола, бозичка....
Другите вече се хилеха.
- Тя и бозичката има малко алкохолец ..... – беше един дебел сержант с тънки като нарисувани с молив мустаци. Георгиев това и чакаше, някой от групата да се направи на умен.
- А такаааа.... И бозичката, значи имала! Браво! Това в кой клас го научи? Или в университета?
Всички пак бяха сериозни.
- Аз не исках да ви засегна, господин лейтенант. Съжалявам, шегичка...
Георгиев беше докарал най-страшната физиономия, на която беше способен.
- Шегички ще си правите след работно време. - за малко да се изтърве да се разсмее. -Кой кара колата, с която дойдохте?
Тоя с мустаците плахо вдигна ръка.
- А така! Значи, другите вървите където ви изпратят пеша, а ти возиш мен и майор Вълчанов до районното. Ясно? Очевидно е ясно! Някакви въпроси? И въпроси няма. Не, че и да имате въпроси ще ви отговоря, ама нейсе. Айде, свободни сте! Чао и до по-нататък!
Без да се интересува какво им е мнението, се завъртя на пети и тръгна да търси Вълчанов, за да го уведоми, че е уредил транспорт. Завари го да говори нещо с Папаташки.
- Господин майор да вървим, ако сте готов тук. Един сержант ще ни закара със служебната кола.
- Няма нужда, с колата на оперативната група ще отидем. Освободи го оня.....
“Нищо им няма и да походят малко...” Изобщо нямаше да намерение да уведоми тарикатите, че няма да ползва колата им!
...........................................
- Така, колеги! Ситуацията е ясна в общи линии! Може съвсем ясно да се каже, че до известна степен това се очакваше! Е, разбира се не по този начин, но се очакваше! - подполковник Баташки се изкашля и запали нова цигара. Фасът от предната още димеше в препълнения пепелник. - За голямо съжаление отново ще търпим критики от кого ли не, че ни ги хващаме престъпниците, че ги прикриваме и какво ли не още, но това е ситуацията. Жалко, но е така! А и главният секретар, ако се домъкне от София.....
- Май че бил на тенис днес.... - някой от дъното на залата, в която се провиждаше оперативното събрание, се направи на интересен. Почти никой не се засмя.
- Да си играе ако ще и на прескочи кобила, но да не идва, че само ще ни навика. Добре, хайде сега да видим, с какво разполагаме. Майор Вълчанов, ако обичате.
Вълчанов направи физиономия, като че ли ще го преглеждат за хемороиди.
- Ми, какво да кажа, господин подполковник. - всички в залата притихнаха в очакване да чуят, какъв бисер ще изтърси Вълчанов. - Мен ако ми питате си го търсеше копелето! Бах мама му, ако имаше начин и аз щях да го затрия!
В залата настъпи весело раздвижване.
- Моля те, дай по-сериозно! – Баташки също беше усмихнат.
- Та значи, са го издебнали да излезе от заведението, зашеметили са го с електрошоков апарат и са го усмъртили, като са му отрязали и двете ръце. Това е, нещо друго да питаш?
В залата вече някои полицаи се смееха на глас.
Подполковник Баташки също.
- А с упойка ли са му ги резнали? - беше същият, който си направи майтап със спортните пристрастия на главния секретар на МВР.
- Хайде вече, стига с глупостите! Майор Вълчанов, някакви версии по въпроса?
- Жертвата, на всички ни е известно, имаше много врагове. Както каза подполковник Баташки беше ясно, че рано или късно все някой ще го затрие! Изненадани сме, обаче от начина на убийството. Определено показно убийство, извършено с голяма жестокост!
Вълчанов спря, за да си поеме дъх.
- За първи път у нас имаме такова жестоко убийство на такъв човек. Аз си мисля, че трябва да насочим усилията си към проверка на вариантите за отмъщение на руснаци, шиптъри, грузинци и разни други такива. Те могат да са толкова брутални, а и убитият е имал доста контакти с такъв контингент.
Баташки поклащаше глава замислено.
- Някакви други предположения? Нарко - пазари, проститутки, такива неща....
Вълчанов се изкашля отново.
- Като се има предвид, че напоследък жертвата е изгубила доста от позициите си в тези среди, на мен лично ми се струва, че едва ли може да се разработват рационални хипотези в тази насока. Рано е да се мисли все още за каквито и било версии, но си мисля, че трябва да се концентрираме във версията за отмъщение на чужда групировка. Но пак повтарям, още е рано! Ще обмислим, ще преценим и тогава.
Подполковникът запали нова цигара.
- Да чуем нещо по въпроса за самото убийство.
Папаташки се размърда нервно и се изправи.
- Няма да ви изпитвам, седнете, колега.
В залата отново се чуха смехове.
- В момента се извършва аутопсията, но тя е по-скоро протоколна, тъй като самият начин на убийството е ясен. Бил е зашеметен на два пъти с електрошок. Ръцете са били закопчани с белезници отпред, вероятно за да е по-удобно за убиеца и са били отрязани.
- Недоумявам, как е възможно да му режат ръцете и никой, било то от заведението, било то от околните сгради да не чуе виковете му!
- Преди да го убият е бил пребит. Избити са му почти всички зъби, а след това са му залепили устата с цяла ролка широк лейкопласт. Изобщо не е можел да вика. Очевидно е, че целта на убийците е била да му причинят колкото се може по-голяма болка!
В залата почти всички пушеха и беше страшно задимено.
- Казахте, че е бил закопчан с белезници....
- Така... - Папаташки изглеждаше много напрегнат.
- Започнахте ли да проверявате от къде може да са се снабдили убийците с тях?
- Господин подполковник, прощавайте, но белезници могат да се купят вече и от всеки сексшоп. Безпредметно е да хабим ресурси за такива проверки, според мен.
Последното изречение, Папаташки произнесе с
извинителен тон.
- С какво са отрязани ръцете?
- Ще стане по-ясно след аутопсията, но очевидно с някакъв трион. До този извод стигна на предварителния оглед съдебният медик.
- Господин подполковник, ако позволите, бих искал да ви обърна внимание на един факт, който установихме с майор Вълчанов.
Някой изсумтя иронично в настаналата тишина. Всички погледи бяха насочени към Георгиев.
- Да, да разбира се господин лейтенант. - Баташки не изглеждаше ни най-малко изненадан.
- От огледа, който направихме на местопрестъплението, доста общ разбира се, стигнахме до извода, че най-вероятно убийството не е извършено от няколко души, а от един.
Настана оживление. Няколко запалки едновременно изщракаха под набързо измъкнатите от пакетите цигари.
- Тоя, явно, не си е пил сутрешната доза водка.......
Георгиев се надигна и с присвити очи изгледа присъстващите. Този, който си беше позволил тъпата забележка, едва ли би бил лесно разпознат зад тежката
завеса от цигарен дим.
- Я, без такива забележки, че....... - Баташки наистина беше ядосан. – Простете, но някак си ми звучи невероятно, такъв здравеняк да се остави на един, единствен човек..... Моля продължете, господин лейтенант!
Георгиев още веднъж огледа присъстващите.
- Господин подполковник, аз лично съм съгласен и напълно поддържам извода, до който стигна лейтенант Георгиев. - Вълчанов гледаше в пакета “Арда” сякаш това, което говореше беше написано върху него. - Предлагам, обаче първо да се направи още един, по-подробен оглед на мястото и след това изводът да се опише подробно в доклад. Аз лично ще помагам на колегата Георгиев. Нещо да наредите?
Подполковникът само вдигна неопределено рамене.
-Ако няма друго, закривам оперативката.
- Господин следовател, моля ви, кажете кой е убития и по какви версии работите?
Репортерката на НТ беше най-напориста и първа успя да се добере до него.
- Смятате ли, че става въпрос за разчистване на сметки и има ли вече заподозрени? И....
Явно имаше още въпроси, но той я прекъсна.
- Засега не мога да ви дам никаква информация! - представи си, как ли нелепо изглежда отстрани. Досега не му се беше случвало да го показват по телевизията. Беше говорил и преди пред медиите, но само пред вестници и веднъж пред една репортерка от едно регионално радио, за което съжаляваше дълго време. Няколко дни след интервюто направи грешката да излезе с въпросната репортерка и преспа с нея още на същата вечер. Нещата не потръгнаха и Георгиев и каза директно, че ще трябва да се разделят.
Тя, на свой ред, нищо не му каза и си тръгна. Само след няколко часа почти целият град знаеше, че Георгиев има проблеми с алкохола.
- Все пак, нищо ли няма да ни кажете? Как се казва жертвата?
- Това е засега! Когато имаме повече информация, ще ви уведомим незабавно! Благодаря ви за вниманието.
Около него се завъртя вихрушка от въпроси. Георгиев се обърна и без да обръща внимание тръгна обратно към местопрестъплението.
- Георгиев, да пийнем по едно по-късно, а?
Беше един репортер от някаква радиостанция, който никой не обичаше, именно заради навика му да пуска подобни тъпи шеги. Георгиев се спря, но не се обърна. Глъчката позатихна.
- Носиш ли си още в джоба шишенце за всеки случай? - репортерът се хилеше като идиот. Само той си харесваше майтапите. - Щото ако си закъсал, мога да те черпя.....
- Що не млъкнеш!? - беше някой от колегите му.
Георгиев се обърна и го потърси с поглед. Не можа да го види, защото репортерът се шмугна сред колегите си досущ като немирен третокласник. Лесно можеше да разбере кой е, но не му се занимаваше, а и няколко камери още не бяха изключени....
Стори му се, че някой го вика и побърза да се отдалечи, преди някой да си помисли, че си е променил мнението и ще може да го пита още нещо. Колата на съдебна медицина вече беше дошла и двама санитари нервничеха наблизо, пушейки.
На Георгиев му беше все тая, както те и така той бяха тук, за да си свършат работата. Папташки се приближи, като сваляше от ръцете си чифт сини, найлонови ръкавици.
- Ебати и гнусотията!
Георгиев го изгледа въпросително.
- Да бърникаш в повърнята на някой си! Ама, какво да направя.... Тия мамини синчета били много гнусливи. Прав е Вълчанов! Да си седят на село, като не им харесва!
Папаташки се изплю на паважа с отвращение.
- Какво бе?
Георгиев се смееше.
- Абе, Папарашки, колко шепи от повърнатото взе за проба? - започна да се смее на глас. – Като че ли са те накарали да напълниш една кофа!
- Ми като е толкова приятно, що не вземеш ти да ги вършиш тия работи? - и той се засмя - Ей, мама му стара! Всеки акъл дава, а като опре да се свърши нещо......
- Горгиев, хайде към окръжното. – беше Вълчанов. - Виж там, някой да ни вземе..... Аз ще се поогледам още малко.
Денят щеше да е много гаден! “Сега и като пристигнат атаманите от София ... ” -помисли си Георгиев с досада. Огледа се и забеляза групата от униформени, дето се бяха опитали да го подиграват, когато дойде. Погледна часовника си, беше станало почти обяд. Двама от въпросната дружина забелязаха, че ги гледа и се сбутаха. Другите също го погледнаха.
- Сержант, изпихте ли си чая? - оня го гледаше тъпо и мрачно. - Хубав ли беше? Аз напоследък само чай пия..... Да сте забелязали? - сержантът се чудеше дали няма да го прати за нещо друго.
- Ми, гос’ин лейтенант, не знам..... Що само чай, то и други благини има за пиене...Ама, да не ме разберете неправилно, то, т’ва фанта, кола, бозичка....
Другите вече се хилеха.
- Тя и бозичката има малко алкохолец ..... – беше един дебел сержант с тънки като нарисувани с молив мустаци. Георгиев това и чакаше, някой от групата да се направи на умен.
- А такаааа.... И бозичката, значи имала! Браво! Това в кой клас го научи? Или в университета?
Всички пак бяха сериозни.
- Аз не исках да ви засегна, господин лейтенант. Съжалявам, шегичка...
Георгиев беше докарал най-страшната физиономия, на която беше способен.
- Шегички ще си правите след работно време. - за малко да се изтърве да се разсмее. -Кой кара колата, с която дойдохте?
Тоя с мустаците плахо вдигна ръка.
- А така! Значи, другите вървите където ви изпратят пеша, а ти возиш мен и майор Вълчанов до районното. Ясно? Очевидно е ясно! Някакви въпроси? И въпроси няма. Не, че и да имате въпроси ще ви отговоря, ама нейсе. Айде, свободни сте! Чао и до по-нататък!
Без да се интересува какво им е мнението, се завъртя на пети и тръгна да търси Вълчанов, за да го уведоми, че е уредил транспорт. Завари го да говори нещо с Папаташки.
- Господин майор да вървим, ако сте готов тук. Един сержант ще ни закара със служебната кола.
- Няма нужда, с колата на оперативната група ще отидем. Освободи го оня.....
“Нищо им няма и да походят малко...” Изобщо нямаше да намерение да уведоми тарикатите, че няма да ползва колата им!
...........................................
- Така, колеги! Ситуацията е ясна в общи линии! Може съвсем ясно да се каже, че до известна степен това се очакваше! Е, разбира се не по този начин, но се очакваше! - подполковник Баташки се изкашля и запали нова цигара. Фасът от предната още димеше в препълнения пепелник. - За голямо съжаление отново ще търпим критики от кого ли не, че ни ги хващаме престъпниците, че ги прикриваме и какво ли не още, но това е ситуацията. Жалко, но е така! А и главният секретар, ако се домъкне от София.....
- Май че бил на тенис днес.... - някой от дъното на залата, в която се провиждаше оперативното събрание, се направи на интересен. Почти никой не се засмя.
- Да си играе ако ще и на прескочи кобила, но да не идва, че само ще ни навика. Добре, хайде сега да видим, с какво разполагаме. Майор Вълчанов, ако обичате.
Вълчанов направи физиономия, като че ли ще го преглеждат за хемороиди.
- Ми, какво да кажа, господин подполковник. - всички в залата притихнаха в очакване да чуят, какъв бисер ще изтърси Вълчанов. - Мен ако ми питате си го търсеше копелето! Бах мама му, ако имаше начин и аз щях да го затрия!
В залата настъпи весело раздвижване.
- Моля те, дай по-сериозно! – Баташки също беше усмихнат.
- Та значи, са го издебнали да излезе от заведението, зашеметили са го с електрошоков апарат и са го усмъртили, като са му отрязали и двете ръце. Това е, нещо друго да питаш?
В залата вече някои полицаи се смееха на глас.
Подполковник Баташки също.
- А с упойка ли са му ги резнали? - беше същият, който си направи майтап със спортните пристрастия на главния секретар на МВР.
- Хайде вече, стига с глупостите! Майор Вълчанов, някакви версии по въпроса?
- Жертвата, на всички ни е известно, имаше много врагове. Както каза подполковник Баташки беше ясно, че рано или късно все някой ще го затрие! Изненадани сме, обаче от начина на убийството. Определено показно убийство, извършено с голяма жестокост!
Вълчанов спря, за да си поеме дъх.
- За първи път у нас имаме такова жестоко убийство на такъв човек. Аз си мисля, че трябва да насочим усилията си към проверка на вариантите за отмъщение на руснаци, шиптъри, грузинци и разни други такива. Те могат да са толкова брутални, а и убитият е имал доста контакти с такъв контингент.
Баташки поклащаше глава замислено.
- Някакви други предположения? Нарко - пазари, проститутки, такива неща....
Вълчанов се изкашля отново.
- Като се има предвид, че напоследък жертвата е изгубила доста от позициите си в тези среди, на мен лично ми се струва, че едва ли може да се разработват рационални хипотези в тази насока. Рано е да се мисли все още за каквито и било версии, но си мисля, че трябва да се концентрираме във версията за отмъщение на чужда групировка. Но пак повтарям, още е рано! Ще обмислим, ще преценим и тогава.
Подполковникът запали нова цигара.
- Да чуем нещо по въпроса за самото убийство.
Папаташки се размърда нервно и се изправи.
- Няма да ви изпитвам, седнете, колега.
В залата отново се чуха смехове.
- В момента се извършва аутопсията, но тя е по-скоро протоколна, тъй като самият начин на убийството е ясен. Бил е зашеметен на два пъти с електрошок. Ръцете са били закопчани с белезници отпред, вероятно за да е по-удобно за убиеца и са били отрязани.
- Недоумявам, как е възможно да му режат ръцете и никой, било то от заведението, било то от околните сгради да не чуе виковете му!
- Преди да го убият е бил пребит. Избити са му почти всички зъби, а след това са му залепили устата с цяла ролка широк лейкопласт. Изобщо не е можел да вика. Очевидно е, че целта на убийците е била да му причинят колкото се може по-голяма болка!
В залата почти всички пушеха и беше страшно задимено.
- Казахте, че е бил закопчан с белезници....
- Така... - Папаташки изглеждаше много напрегнат.
- Започнахте ли да проверявате от къде може да са се снабдили убийците с тях?
- Господин подполковник, прощавайте, но белезници могат да се купят вече и от всеки сексшоп. Безпредметно е да хабим ресурси за такива проверки, според мен.
Последното изречение, Папаташки произнесе с
извинителен тон.
- С какво са отрязани ръцете?
- Ще стане по-ясно след аутопсията, но очевидно с някакъв трион. До този извод стигна на предварителния оглед съдебният медик.
- Господин подполковник, ако позволите, бих искал да ви обърна внимание на един факт, който установихме с майор Вълчанов.
Някой изсумтя иронично в настаналата тишина. Всички погледи бяха насочени към Георгиев.
- Да, да разбира се господин лейтенант. - Баташки не изглеждаше ни най-малко изненадан.
- От огледа, който направихме на местопрестъплението, доста общ разбира се, стигнахме до извода, че най-вероятно убийството не е извършено от няколко души, а от един.
Настана оживление. Няколко запалки едновременно изщракаха под набързо измъкнатите от пакетите цигари.
- Тоя, явно, не си е пил сутрешната доза водка.......
Георгиев се надигна и с присвити очи изгледа присъстващите. Този, който си беше позволил тъпата забележка, едва ли би бил лесно разпознат зад тежката
завеса от цигарен дим.
- Я, без такива забележки, че....... - Баташки наистина беше ядосан. – Простете, но някак си ми звучи невероятно, такъв здравеняк да се остави на един, единствен човек..... Моля продължете, господин лейтенант!
Георгиев още веднъж огледа присъстващите.
- Господин подполковник, аз лично съм съгласен и напълно поддържам извода, до който стигна лейтенант Георгиев. - Вълчанов гледаше в пакета “Арда” сякаш това, което говореше беше написано върху него. - Предлагам, обаче първо да се направи още един, по-подробен оглед на мястото и след това изводът да се опише подробно в доклад. Аз лично ще помагам на колегата Георгиев. Нещо да наредите?
Подполковникът само вдигна неопределено рамене.
-Ако няма друго, закривам оперативката.
ГЛАВА 11
- СЕКРЕТАРКАТА -
За миг задържа слушалката в ръка, сякаш чакаше нещо. Постави я на мястото и и въздъхна. Разбира се, че щеше да се справи с възникналата ситуация, но щеше да е трудно и изнервящо! Огледа се, в стаята беше само едно момиче - стажантка от университета, която беше спечелила правото да специализира във фирмата на вътрешно - университетски конкурс. Доста хора се бяха състезавали. Фирмата беше много известна. Осигуряващо добър старт, а и заплащането беше повече от добро! Общо шест души, три момичета и три момчета, бяха приети за специализация.
Само шефът и секретарката му обаче знаеха, че и шестимата ще останат на работа, след като се дипломират.
- Мария, извинявай, би ли проверила в другата зала, докъде е стигнал с проекта на спортната зала Ивайло и ако му трябва още време му кажи да не бърза. Да го довърши спокойно.
Стажантката, двайсет и една годишно чернокосо момиче, доста пълно за възрастта си, се усмихна смутено.
- Госпожице, извинете, но Ивайло още го няма.
Рано е още.....
- Да, извинявай! Не си погледнах часовника. Като че ли всички са длъжни да идват по тъмно като мен. - и двете се засмяха. - Апропо, а ти какво правиш тук толкова рано?
Мария, като че ли се смути.
- Вчера не успях да довърша една работа и затова днес съм по-рано тук. И други има...
- Нищо де, карай.... Нали ще наваксаш!?
Седна на бюрото си и извади бележника. Предстоеше и доста напрегнат ден и за да не пропусне нещо трябваше да си запише задачите, които да свърши до обяд. Усмихна се. Заслужаваше си да се поизпоти до обяд, после щеше да го види. Нищо, че беше болен! Щеше да е с него!
Започна педантично да записва, какво трябваше да направи, подреждайки задачите по важност. Беше само осем и петнайсет сутринта! По-добре, че е рано, помисли си, тъкмо по-рано ще приключа.
Телефонът иззвъня. Явно някой беше нетърпелив! Чудейки се кой ли толкова рано е закъсал за услугите на архитект, вдигна слушалката.
- Ало, Мустаков е! С кого говоря?
Нещата тръгнаха добре от самото начало! Бъдещият собственик на супермаркет и спести неудобството тя да го търси.
- Господин Мустаков, добро утро! Не знам дали ще повярвате, но след точно петнайсет минути щях да ви позвъня.
Най-неприятната задача за деня скоро щеше да бъде разрешена! Оставаха само задачите във фирмата и изборът на сладкиш за по-късно.
За миг задържа слушалката в ръка, сякаш чакаше нещо. Постави я на мястото и и въздъхна. Разбира се, че щеше да се справи с възникналата ситуация, но щеше да е трудно и изнервящо! Огледа се, в стаята беше само едно момиче - стажантка от университета, която беше спечелила правото да специализира във фирмата на вътрешно - университетски конкурс. Доста хора се бяха състезавали. Фирмата беше много известна. Осигуряващо добър старт, а и заплащането беше повече от добро! Общо шест души, три момичета и три момчета, бяха приети за специализация.
Само шефът и секретарката му обаче знаеха, че и шестимата ще останат на работа, след като се дипломират.
- Мария, извинявай, би ли проверила в другата зала, докъде е стигнал с проекта на спортната зала Ивайло и ако му трябва още време му кажи да не бърза. Да го довърши спокойно.
Стажантката, двайсет и една годишно чернокосо момиче, доста пълно за възрастта си, се усмихна смутено.
- Госпожице, извинете, но Ивайло още го няма.
Рано е още.....
- Да, извинявай! Не си погледнах часовника. Като че ли всички са длъжни да идват по тъмно като мен. - и двете се засмяха. - Апропо, а ти какво правиш тук толкова рано?
Мария, като че ли се смути.
- Вчера не успях да довърша една работа и затова днес съм по-рано тук. И други има...
- Нищо де, карай.... Нали ще наваксаш!?
Седна на бюрото си и извади бележника. Предстоеше и доста напрегнат ден и за да не пропусне нещо трябваше да си запише задачите, които да свърши до обяд. Усмихна се. Заслужаваше си да се поизпоти до обяд, после щеше да го види. Нищо, че беше болен! Щеше да е с него!
Започна педантично да записва, какво трябваше да направи, подреждайки задачите по важност. Беше само осем и петнайсет сутринта! По-добре, че е рано, помисли си, тъкмо по-рано ще приключа.
Телефонът иззвъня. Явно някой беше нетърпелив! Чудейки се кой ли толкова рано е закъсал за услугите на архитект, вдигна слушалката.
- Ало, Мустаков е! С кого говоря?
Нещата тръгнаха добре от самото начало! Бъдещият собственик на супермаркет и спести неудобството тя да го търси.
- Господин Мустаков, добро утро! Не знам дали ще повярвате, но след точно петнайсет минути щях да ви позвъня.
Най-неприятната задача за деня скоро щеше да бъде разрешена! Оставаха само задачите във фирмата и изборът на сладкиш за по-късно.
ГЛАВА 12
- ПРИЯТЕЛКАТА -
03.09.2005
От днес започвам да си водя дневника в лаптопа! Супер! Вече си имам лаптоп! Добре, че дядо се съгласи да купим този модел, а не по-евтиния! Татко и мама щели да се сърдят, че сме изхарчили всички пари, изпратени ни за месеца, само за лаптоп, а не както казаха за нов настолен компютър и бюро. Наложи се да използвам цялото си красноречие, за да убедя дядо, че лаптопът не е нещо излишно и сложно за едно петнайсет годишно момиче, а напротив, че е много по-добро като вариант, защото първо е по-мощен от този, който щяхме да купим и второ, заради това, че е мобилен мога да го ползвам и в библиотеката! Много знае дядо, че в библиотеката ни още няма интернет...... Карай, не съм го лъгала просто така, лаптопът наистина е страхотен, а и нали си имам настолен компютър, какво като е стар и така върши работа!
04.09.2005
Тази вечер вкъщи дойде готиният колега на дядо от службата. Страхотен е! Сиси ще се влюби в него само като и го опиша! Щях да го снимам, но ми беше неудобно да го помоля да ми позира. Баба ми каза, че бил алкохолик, но дядо така я погледна, че тя започна да ми обяснява, че алкохолизмът бил един вид болест и трябвало да се лекува. За мен няма значение какъв е, важното е, че е много хубав! Нещо като Джордж Клуни, но по-млад, въпреки че е доста прошарен и много по-красив! А и този белег на брадата
му, ммммм.......... Още сега ще се обадя на Сиси и ще и го опиша!
13.09.2005
Няколко дни не съм писала, защото имах много за учене. Дядо недоумява, защо не ползвам лаптопа в ученето. ”Толкова пари на вятъра...”. Как да му обясня, че това, че струва толкова не означава, че с него не може да се прави всичко! Дядо твърди, че ако имали достатъчно пари и в службата имали такива компютри, в затворите щяло да има много повече бандити отколкото имало в момента!
Сиси е луда! От няколко дни ме врънка да я запознавам с готиния колега на дядо! Полудяла е! Та той е почти на трийсет! Как да я запозная с него, при положение, че е с четиринайсет – петнайсет години по-голям от нас! Е, признавам, че увъртам, защото и
аз изглежда съм мъничко влюбена в него, но засега не съм много сигурна....
Тази вечер май пак щял да идва у дома, така ми намекна баба. Тя, изглежда не го обича много, но дядо въобще не го е еня! Той бил най-добрият следовател в България, така казва дядо!
14.09.2005
Май че готиният не е толкова готин! Снощи се напи и то много. Не, че дядо не се напи и той, но....
Дали на Сиси ще и хареса като и разкажа?! Днес я нямаше на училище, болна била. След малко ще и се обадя, дано да оздравее бързо!
.............................
По-добре е, но аз лично си мисля, че по скоро симулира! Не и разказах за колегата на дядо, когато се върне на училище, тогава!
15.09.2005
Снощи беше вълнуваща вечер! В чата се запознах с един много интересен човек. Не каза на колко години е, но изглежда не е малък, защото ми каза, че е архитект. Приятно ми беше да си говоря с него, защото даже и не ми намекна за секс като всички непознати, с които съм си чатила! Разбира от много неща и освен това не е някоя надувка! Сподели, че си има приятелка отскоро, има - няма от девет месеца. А и освен това е сирак, нямал си никого.... Ама нали сега не е сам! Е, не живеели заедно с гаджето му, но скоро и това щяло да стане. Разбрахме се скоро, след ден два пак да си побъбрим в чата. Дано да стане....
Дядо ще дойде съвсем скоро да провери дали съм заспала. Уф, дано утре да забрави да ме кара да скачам на въже с него! Знам, че е много полезно за фигурата, но аз предпочитам да го правя сама! Да скачаш на въже с дядо си, не е ли смешно!?
03.09.2005
От днес започвам да си водя дневника в лаптопа! Супер! Вече си имам лаптоп! Добре, че дядо се съгласи да купим този модел, а не по-евтиния! Татко и мама щели да се сърдят, че сме изхарчили всички пари, изпратени ни за месеца, само за лаптоп, а не както казаха за нов настолен компютър и бюро. Наложи се да използвам цялото си красноречие, за да убедя дядо, че лаптопът не е нещо излишно и сложно за едно петнайсет годишно момиче, а напротив, че е много по-добро като вариант, защото първо е по-мощен от този, който щяхме да купим и второ, заради това, че е мобилен мога да го ползвам и в библиотеката! Много знае дядо, че в библиотеката ни още няма интернет...... Карай, не съм го лъгала просто така, лаптопът наистина е страхотен, а и нали си имам настолен компютър, какво като е стар и така върши работа!
04.09.2005
Тази вечер вкъщи дойде готиният колега на дядо от службата. Страхотен е! Сиси ще се влюби в него само като и го опиша! Щях да го снимам, но ми беше неудобно да го помоля да ми позира. Баба ми каза, че бил алкохолик, но дядо така я погледна, че тя започна да ми обяснява, че алкохолизмът бил един вид болест и трябвало да се лекува. За мен няма значение какъв е, важното е, че е много хубав! Нещо като Джордж Клуни, но по-млад, въпреки че е доста прошарен и много по-красив! А и този белег на брадата
му, ммммм.......... Още сега ще се обадя на Сиси и ще и го опиша!
13.09.2005
Няколко дни не съм писала, защото имах много за учене. Дядо недоумява, защо не ползвам лаптопа в ученето. ”Толкова пари на вятъра...”. Как да му обясня, че това, че струва толкова не означава, че с него не може да се прави всичко! Дядо твърди, че ако имали достатъчно пари и в службата имали такива компютри, в затворите щяло да има много повече бандити отколкото имало в момента!
Сиси е луда! От няколко дни ме врънка да я запознавам с готиния колега на дядо! Полудяла е! Та той е почти на трийсет! Как да я запозная с него, при положение, че е с четиринайсет – петнайсет години по-голям от нас! Е, признавам, че увъртам, защото и
аз изглежда съм мъничко влюбена в него, но засега не съм много сигурна....
Тази вечер май пак щял да идва у дома, така ми намекна баба. Тя, изглежда не го обича много, но дядо въобще не го е еня! Той бил най-добрият следовател в България, така казва дядо!
14.09.2005
Май че готиният не е толкова готин! Снощи се напи и то много. Не, че дядо не се напи и той, но....
Дали на Сиси ще и хареса като и разкажа?! Днес я нямаше на училище, болна била. След малко ще и се обадя, дано да оздравее бързо!
.............................
По-добре е, но аз лично си мисля, че по скоро симулира! Не и разказах за колегата на дядо, когато се върне на училище, тогава!
15.09.2005
Снощи беше вълнуваща вечер! В чата се запознах с един много интересен човек. Не каза на колко години е, но изглежда не е малък, защото ми каза, че е архитект. Приятно ми беше да си говоря с него, защото даже и не ми намекна за секс като всички непознати, с които съм си чатила! Разбира от много неща и освен това не е някоя надувка! Сподели, че си има приятелка отскоро, има - няма от девет месеца. А и освен това е сирак, нямал си никого.... Ама нали сега не е сам! Е, не живеели заедно с гаджето му, но скоро и това щяло да стане. Разбрахме се скоро, след ден два пак да си побъбрим в чата. Дано да стане....
Дядо ще дойде съвсем скоро да провери дали съм заспала. Уф, дано утре да забрави да ме кара да скачам на въже с него! Знам, че е много полезно за фигурата, но аз предпочитам да го правя сама! Да скачаш на въже с дядо си, не е ли смешно!?
ГЛАВА 13
- ТОЙ -
Нокията нежно затананика на нощното шкафче. Очите му бяха като залепени. Спеше му се почти до болка. Първата му мисъл беше да изключи телефона и да продължи да спи, но я изтри от главата си на секундата. Сети се, че чакаше приятелката си да дойде към обяд и по-важното трябваше да види, колкото е възможно по-скоро, какво ще кажат по новините за това, което беше направил тази нощ!
В един момент му се прииска да запали цигара, дори се огледа с разфокусиран поглед, дали наоколо няма някакви цигари. Нямаше, а и приятелката му щеше да го гледа с онзи обвиняващ поглед, който използваше всеки път, когато усетеше, че е пушил!
Засмя се и стана. Главата го болеше. Не, че това го изненада, но му беше неприятно! Поседя за малко на ръба на леглото, чудейки се дали да не си направи още чай или кафе, но реши, че няма смисъл. Щеше да изгледа новините. През това време тя щеше да дойде, щяха да хапнат набързо, после щяха да правят любов. Тук се засмя пак, отново набързо и щеше да и предложи да спят следобеда. Не, че тя щеше да се съгласи, вероятно лаптопът и беше с нея и тя щеше да се възползва от мнимото му неразположение, за да свърши някаква работа докато той спи.
Протегна се с наслада, щеше да е един много приятен ден! За кой ли път днес тази мисъл мина през изморения му ум?! Да изчистиш света от една вредна отрепка. Да се направиш на болен, за да не отидеш на работа в собствената си фирма. Да прекараш
един следобед с жената, която обичаш.... Как да не наречеш този ден един от най хубавите, случили ти се напоследък?!
Пак се протегна и се тръгна към кухнята. Наля си чаша кола и седна пред телевизора. Имаше още време до обедните новини, но какво пък, щеше да позяпа каквото имаше. И в това можеше да де намери някакъв особен вид удоволствие, стига човек да го потърси с желание!
По БТВ даваха някакъв сапунен сериал. Е, щеше да се поозори докато намери къде точно го има удоволствието в това да гледаш такива тъпотии, но... След десет минути усети, че клепачите му натежават застрашително и че е крайно належащо да смени канала! По Дискавъри двама образи пробваха има ли нещо вярно в твърдението, че с кола можеш да почистиш почти всичко.
Погледна в собствената си чаша и се замисли, защо до сега не се беше сетил, че кръвта може да се почиства идеално с кола! Тия зад океана да си се чудят, тук в тази част на Европа тези свойства на колата бяха известни отдавна. Колко нерви и притеснения щеше да си спести, ако се беше сетил по-рано за това! Карай, помисли си, жалко, все пак за дънките, които не беше успял да изпере и се беше наложило да
изхвърли! Бяха му любими!
Двамата изследователи на митове от новото време се изчерпаха за тази серия и започнаха реклами. Стана и си наля още кола. Беше започнал нов филм. Този път беше за някаква българка, токсиколожка (започваше интригуващо), която работела в Берлин и която твърдеше, че е открила в тъканите на няколко царски египетски мумии от старото царство следи от кокаин и никотин! Скочи бързо и изтича до хладилника за цялата бутилка. Най-накрая нещо, което щеше да го разсее и да го разсъни едновременно! Много обичаше такива филми! Докато гледаше се замисли. Защо, за Бога, стана така напоследък!? В България останаха малко хора като него, които да работят тук и да успяват тук! Повечето обаче, като токсиколожката, бяха предпочели да се махнат. Да работят другаде, за други хора и общества, срещу парите и живота, който
заслужават!
Гадеше му се от демагогията на политиците, които когато наближаха избори, лъжеха право в очите хората, обещавайки им, че повече няма да имат основание да емигрират! Че всичко вече ще е като там, на където гледаха очите на всички млади, а и не само младите! Не обвиняваше токсиколожката, нито пък някой друг. Не обвиняваше и политиците, те също правеха това, за което ги бяха пратили в уютните им офиси хората - да лъжат! Или поне така си мислеха политиците.....
Всъщност, те почти по нищо не се отличаваха от отрепката, която беше убил тази нощ! Той си осигуряваше съществуването като мамеше, пласираше наркотици, малтретираше хората без никаква жал! Даже си позволяваше да изнасилва! Това блудство с детето беше само върха, капката, която беше преляла в чашата на търпението му и която, в края на краищата го беше накарала да го убие, въпреки че дори не знаеше как е изглеждало горкото дете! Политиците не изнасилваха никого, или поне не явно! Не рекетираха никого с бухалка в ръка, за тази цел си имаха химикалки. А за дрогиране на хората не ползваха наркотици, а нещо далеч по страшно - думи или дори нещо още по-страшно от голите думи, дрогираха хората с обещания! Обещания за всичко, за което иначе обикновените, прости хорица дори и не смееха да си мечтаят! За живот без притеснения за сметки за ток, вода, телефон и т.н..... Политиците даже и не продават дрогата си, още по-лошо – подаряват я! Да подаряваш най-страшната дрога, дрогата “Надеждата в Бъдеще време”!!! Ето това е престъпление! Една мисъл прелетя през съзнанието му. Дали да не убие и някой политик!? Нямаше да е лошо, но беше изключено! Съвсем различно е! Не е като да пречукаш някоя мутра!
Пак се загледа във филма. Мастит професор от още по-мастит английски университет се опитваше, наблягайки на това да си придава авторитетен вид, да изкара откритието измислица или в най-добрия случай недоразумение, но нещо не му се отдаваше. По всичко личеше, че откритието на способната ни сънародничка преобръщаше с краката на горе цялата представа на световната научна общественост за това, какви са били контактите на древните египтяни с останалия свят! Пак епохално откритие направено от българин!
Входната врата изтрака. Приятелката му идваше.
- Ехооооо..... Има ли живи хора тук?
Само гласът и можеше да го накара да подскочи до тавана от щастие, а и обожаваше търкалящото и се “р”!
- Има, но не много. Не подрани ли? Мислих, че ще дойдеш към обяд?
- А сега какво е, любими.....?
Погледът му се стрелна към стенния часовник. Дванайсет и четири минути! Ръката му машинално потърси дистанционното върху масичката до фотьойла, нямаше го! Огледа около себе си, на пода, под масата, между облегалката и възглавницата, на която седеше. Нямаше го!
- Чу ли какво е станало тази нощ? До някакво заведение..... Какво търсиш?
- Мамка му и телевизор.........
На по-новите, скъпи модели телевизори копчетата им са по правило на най-труднодостъпното място и ако дистанционното се запилее някъде, контролът им става почти невъзможен!
- В кухнята....
Тя седеше в средата на стаята с огромен хартиен плик и го гледаше с недоумение.
- Ама какво.....
Той вече се връщаше на бегом от кухнята с дистанционното опитвайки се да превключи в движение.
- Нищо, мила, новините......интересно ми е ....
Огромният екран вече беше приключен на НТВ.
- .....както чухте коментарът на следователя беше повече от лаконичен! - зад гърба на репортерката някакъв мъж, облечен с кожено яке се отдалечаваше в посока обратна на мястото, където беше застанала тя.
- За съжаление за момента не можем да ви дадем повече информация, но от наши източници, пожелали анонимност разбрахме, че е убит известният в Пловдив рецидивист Валентин Митковски, известен с прякора Главоча. Знаем, също така, че убийството е извършено с извънредна жестокост! Това е засега...
Предаването продължи с програма от студиото.
- Какво ти става? - още седеше в средата на хола с плика в ръце.
Само я погледна за миг с празен поглед.
- А, нищо....
- Как така, нищо!? Нали те видях, щеше да си счупиш краката. Нещо конкретно ли те интересуваше?
- Не бе, мило. Интересно ми беше да чуя какво ще кажат за този урод, това е! Затрили поредния тиквеник, ми хубаво.... Ти купи ли ми нещо сладичко?
Очите и го гледаха с любопитство. Беше оставила плика на пода и се беше приближила.
- Да си си мерил температурата? - ръката и го галеше по челото.
- Не, ще ми я премериш ли ти? - почти грубо я придърпа в прегръдките си и я целуна по устните.
Нокията нежно затананика на нощното шкафче. Очите му бяха като залепени. Спеше му се почти до болка. Първата му мисъл беше да изключи телефона и да продължи да спи, но я изтри от главата си на секундата. Сети се, че чакаше приятелката си да дойде към обяд и по-важното трябваше да види, колкото е възможно по-скоро, какво ще кажат по новините за това, което беше направил тази нощ!
В един момент му се прииска да запали цигара, дори се огледа с разфокусиран поглед, дали наоколо няма някакви цигари. Нямаше, а и приятелката му щеше да го гледа с онзи обвиняващ поглед, който използваше всеки път, когато усетеше, че е пушил!
Засмя се и стана. Главата го болеше. Не, че това го изненада, но му беше неприятно! Поседя за малко на ръба на леглото, чудейки се дали да не си направи още чай или кафе, но реши, че няма смисъл. Щеше да изгледа новините. През това време тя щеше да дойде, щяха да хапнат набързо, после щяха да правят любов. Тук се засмя пак, отново набързо и щеше да и предложи да спят следобеда. Не, че тя щеше да се съгласи, вероятно лаптопът и беше с нея и тя щеше да се възползва от мнимото му неразположение, за да свърши някаква работа докато той спи.
Протегна се с наслада, щеше да е един много приятен ден! За кой ли път днес тази мисъл мина през изморения му ум?! Да изчистиш света от една вредна отрепка. Да се направиш на болен, за да не отидеш на работа в собствената си фирма. Да прекараш
един следобед с жената, която обичаш.... Как да не наречеш този ден един от най хубавите, случили ти се напоследък?!
Пак се протегна и се тръгна към кухнята. Наля си чаша кола и седна пред телевизора. Имаше още време до обедните новини, но какво пък, щеше да позяпа каквото имаше. И в това можеше да де намери някакъв особен вид удоволствие, стига човек да го потърси с желание!
По БТВ даваха някакъв сапунен сериал. Е, щеше да се поозори докато намери къде точно го има удоволствието в това да гледаш такива тъпотии, но... След десет минути усети, че клепачите му натежават застрашително и че е крайно належащо да смени канала! По Дискавъри двама образи пробваха има ли нещо вярно в твърдението, че с кола можеш да почистиш почти всичко.
Погледна в собствената си чаша и се замисли, защо до сега не се беше сетил, че кръвта може да се почиства идеално с кола! Тия зад океана да си се чудят, тук в тази част на Европа тези свойства на колата бяха известни отдавна. Колко нерви и притеснения щеше да си спести, ако се беше сетил по-рано за това! Карай, помисли си, жалко, все пак за дънките, които не беше успял да изпере и се беше наложило да
изхвърли! Бяха му любими!
Двамата изследователи на митове от новото време се изчерпаха за тази серия и започнаха реклами. Стана и си наля още кола. Беше започнал нов филм. Този път беше за някаква българка, токсиколожка (започваше интригуващо), която работела в Берлин и която твърдеше, че е открила в тъканите на няколко царски египетски мумии от старото царство следи от кокаин и никотин! Скочи бързо и изтича до хладилника за цялата бутилка. Най-накрая нещо, което щеше да го разсее и да го разсъни едновременно! Много обичаше такива филми! Докато гледаше се замисли. Защо, за Бога, стана така напоследък!? В България останаха малко хора като него, които да работят тук и да успяват тук! Повечето обаче, като токсиколожката, бяха предпочели да се махнат. Да работят другаде, за други хора и общества, срещу парите и живота, който
заслужават!
Гадеше му се от демагогията на политиците, които когато наближаха избори, лъжеха право в очите хората, обещавайки им, че повече няма да имат основание да емигрират! Че всичко вече ще е като там, на където гледаха очите на всички млади, а и не само младите! Не обвиняваше токсиколожката, нито пък някой друг. Не обвиняваше и политиците, те също правеха това, за което ги бяха пратили в уютните им офиси хората - да лъжат! Или поне така си мислеха политиците.....
Всъщност, те почти по нищо не се отличаваха от отрепката, която беше убил тази нощ! Той си осигуряваше съществуването като мамеше, пласираше наркотици, малтретираше хората без никаква жал! Даже си позволяваше да изнасилва! Това блудство с детето беше само върха, капката, която беше преляла в чашата на търпението му и която, в края на краищата го беше накарала да го убие, въпреки че дори не знаеше как е изглеждало горкото дете! Политиците не изнасилваха никого, или поне не явно! Не рекетираха никого с бухалка в ръка, за тази цел си имаха химикалки. А за дрогиране на хората не ползваха наркотици, а нещо далеч по страшно - думи или дори нещо още по-страшно от голите думи, дрогираха хората с обещания! Обещания за всичко, за което иначе обикновените, прости хорица дори и не смееха да си мечтаят! За живот без притеснения за сметки за ток, вода, телефон и т.н..... Политиците даже и не продават дрогата си, още по-лошо – подаряват я! Да подаряваш най-страшната дрога, дрогата “Надеждата в Бъдеще време”!!! Ето това е престъпление! Една мисъл прелетя през съзнанието му. Дали да не убие и някой политик!? Нямаше да е лошо, но беше изключено! Съвсем различно е! Не е като да пречукаш някоя мутра!
Пак се загледа във филма. Мастит професор от още по-мастит английски университет се опитваше, наблягайки на това да си придава авторитетен вид, да изкара откритието измислица или в най-добрия случай недоразумение, но нещо не му се отдаваше. По всичко личеше, че откритието на способната ни сънародничка преобръщаше с краката на горе цялата представа на световната научна общественост за това, какви са били контактите на древните египтяни с останалия свят! Пак епохално откритие направено от българин!
Входната врата изтрака. Приятелката му идваше.
- Ехооооо..... Има ли живи хора тук?
Само гласът и можеше да го накара да подскочи до тавана от щастие, а и обожаваше търкалящото и се “р”!
- Има, но не много. Не подрани ли? Мислих, че ще дойдеш към обяд?
- А сега какво е, любими.....?
Погледът му се стрелна към стенния часовник. Дванайсет и четири минути! Ръката му машинално потърси дистанционното върху масичката до фотьойла, нямаше го! Огледа около себе си, на пода, под масата, между облегалката и възглавницата, на която седеше. Нямаше го!
- Чу ли какво е станало тази нощ? До някакво заведение..... Какво търсиш?
- Мамка му и телевизор.........
На по-новите, скъпи модели телевизори копчетата им са по правило на най-труднодостъпното място и ако дистанционното се запилее някъде, контролът им става почти невъзможен!
- В кухнята....
Тя седеше в средата на стаята с огромен хартиен плик и го гледаше с недоумение.
- Ама какво.....
Той вече се връщаше на бегом от кухнята с дистанционното опитвайки се да превключи в движение.
- Нищо, мила, новините......интересно ми е ....
Огромният екран вече беше приключен на НТВ.
- .....както чухте коментарът на следователя беше повече от лаконичен! - зад гърба на репортерката някакъв мъж, облечен с кожено яке се отдалечаваше в посока обратна на мястото, където беше застанала тя.
- За съжаление за момента не можем да ви дадем повече информация, но от наши източници, пожелали анонимност разбрахме, че е убит известният в Пловдив рецидивист Валентин Митковски, известен с прякора Главоча. Знаем, също така, че убийството е извършено с извънредна жестокост! Това е засега...
Предаването продължи с програма от студиото.
- Какво ти става? - още седеше в средата на хола с плика в ръце.
Само я погледна за миг с празен поглед.
- А, нищо....
- Как така, нищо!? Нали те видях, щеше да си счупиш краката. Нещо конкретно ли те интересуваше?
- Не бе, мило. Интересно ми беше да чуя какво ще кажат за този урод, това е! Затрили поредния тиквеник, ми хубаво.... Ти купи ли ми нещо сладичко?
Очите и го гледаха с любопитство. Беше оставила плика на пода и се беше приближила.
- Да си си мерил температурата? - ръката и го галеше по челото.
- Не, ще ми я премериш ли ти? - почти грубо я придърпа в прегръдките си и я целуна по устните.
ГЛАВА 14
- АЛКОХОЛИКЪТ -
В канцеларията беше задушно. По тавана от няколко месеца имаше влажни петна, които май започваха да хващат мухъл. Бюрото му също не изглеждаше никак добре, вероятно на възраст беше по-голямо от него. А и не обичаше да пише на машина... и на
ръка не обичаше. Не обичаше да пише изобщо!
От другата страна на бюрото майор Вълчанов го гледаше със съчувствие. Затършува нещо из вътрешните се джобове сумтейки.
- Не, тук - не! - без да го поглежда отсече Георгиев. - И аз пуша, но тук - не!
- Айде сега....
- Не, казах! Като ти се пуши - излизаш навън!
Малко хора можеха да си позволяваха такова отношение към бившия боксьор!
- Гледай сега, моето момче, аз съм вече стар човек и няма вече за кога са се пазя, пък и....
- Аз обаче, съм млад, за това се пазя и не пуша в кабинета! - ръцете му продължаваха да тракат непохватно по клавиатурата.
Вълчанов прехапа мустака си с пораженчески вид и без да каже нищо излезе от стаята.
Определено имаше нещо нередно в този случай! Не, че в което и да било убийство имаше неща, които да се нарекат “редни”, но този случай беше наистина много странен!
Първо: до момента е нямало постъпила информация за това, че някой планира да убие Главоча.
Второ: ако убийството е планирано предварително, то е по-логично да бъде изпълнено на място, което поне малко гарантира на убиеца спокойно изтегляне от местопрестъплението, а не както сега, в близост до претъпкано с клиенти заведение, където всеки миг някой може да те изненада!
И трето: също много странно обстоятелство, кой бе рискувал да се изправи по толкова хладнокръвен начин срещу тип като този?!
Да, странно беше не друго, а това, че убийството беше във всички значения на израза “показно”! Като вендетите в книгите за мафията. Георгиев беше сигурен, че ако убиецът е имал възможност е щял да го убие и посред бял ден! Отмъщение! Това е повече от ясно като мотив, но отмъщение за какво? На тип като този могат да му се намерят хиляди поводи за това да бъде убит, но това не изясняваше нищо! Даже напротив, правеше всичко още по-объркано! Да се проверят всички, които имат причина да го убият си беше чиста идиотщина! Най-вероятно поне двеста души му имаха зъб за нещо!
Вратата се отвори и Вълчанов влезе обратно, като стъпваше така, сякаш в стаята спеше дете.
- Докъде я докара с доклада?
- До кривата круша.... Мани го доклада. Ти, господин майор какво ще кажеш, от кой да започнем?
Вълчанов изцъка с уста.
- Те да са двама трима лесно бихме ги оправили, ама като са сума хора дето биха го закопали тоя.....
- И аз точно това си мислих сега. Нещо друго ни трябва!
- Ако са били чеченци, да кажем, вече не са в България! А и друго ме смущава....
- Да! - Георгиев почти подскочи.
- По-кротко бе, момче! Само разсъждавам на глас. За да му отрежеш ръцете май причината не е само да му причиниш повечко болка. Поне аз, ако режех ръцете на някой, щях да имам и друга причина освен тази. Що се смееш?
- А, нищо, представих си как режеш ръцете на някой от шефовете.....
Вълчанов също се подсмихна.
- Те са повече за резане на глави, ама... Та мисълта ми беше, стига де! - Георгиев се тресеше от беззвучен смях. - Ако ще режеш нечии ръце, трябва и друга причина, нещо да е направил с тези ръце! Чаткаш ли? И като му ги махнеш да покажеш на други подобни уроди, че и тях това ги чака, ако не си опичат акъла!
- Да си поразмърдаме мозъците тогава в тая насока. Да е бил подозиран в някаква кражба на нещо дето да заслужава рязане на ръце? Наркотици, пари или нещо такова от някоя групировка, такива неща.....
- Ако е правил такива работи щеше да се разчуе, а и тоя беше пословичен даже и в неговите среди като невероятно тъп! Да направи такъв удар е направо изключено! Просто не може да е това! Друго е....
И двамата останаха за няколко минути замислени. Времето пак се разваляше.
- Г-н майор, я виж какво се сетих....
Този път Вълчанов подскочи като попарен.
В канцеларията беше задушно. По тавана от няколко месеца имаше влажни петна, които май започваха да хващат мухъл. Бюрото му също не изглеждаше никак добре, вероятно на възраст беше по-голямо от него. А и не обичаше да пише на машина... и на
ръка не обичаше. Не обичаше да пише изобщо!
От другата страна на бюрото майор Вълчанов го гледаше със съчувствие. Затършува нещо из вътрешните се джобове сумтейки.
- Не, тук - не! - без да го поглежда отсече Георгиев. - И аз пуша, но тук - не!
- Айде сега....
- Не, казах! Като ти се пуши - излизаш навън!
Малко хора можеха да си позволяваха такова отношение към бившия боксьор!
- Гледай сега, моето момче, аз съм вече стар човек и няма вече за кога са се пазя, пък и....
- Аз обаче, съм млад, за това се пазя и не пуша в кабинета! - ръцете му продължаваха да тракат непохватно по клавиатурата.
Вълчанов прехапа мустака си с пораженчески вид и без да каже нищо излезе от стаята.
Определено имаше нещо нередно в този случай! Не, че в което и да било убийство имаше неща, които да се нарекат “редни”, но този случай беше наистина много странен!
Първо: до момента е нямало постъпила информация за това, че някой планира да убие Главоча.
Второ: ако убийството е планирано предварително, то е по-логично да бъде изпълнено на място, което поне малко гарантира на убиеца спокойно изтегляне от местопрестъплението, а не както сега, в близост до претъпкано с клиенти заведение, където всеки миг някой може да те изненада!
И трето: също много странно обстоятелство, кой бе рискувал да се изправи по толкова хладнокръвен начин срещу тип като този?!
Да, странно беше не друго, а това, че убийството беше във всички значения на израза “показно”! Като вендетите в книгите за мафията. Георгиев беше сигурен, че ако убиецът е имал възможност е щял да го убие и посред бял ден! Отмъщение! Това е повече от ясно като мотив, но отмъщение за какво? На тип като този могат да му се намерят хиляди поводи за това да бъде убит, но това не изясняваше нищо! Даже напротив, правеше всичко още по-объркано! Да се проверят всички, които имат причина да го убият си беше чиста идиотщина! Най-вероятно поне двеста души му имаха зъб за нещо!
Вратата се отвори и Вълчанов влезе обратно, като стъпваше така, сякаш в стаята спеше дете.
- Докъде я докара с доклада?
- До кривата круша.... Мани го доклада. Ти, господин майор какво ще кажеш, от кой да започнем?
Вълчанов изцъка с уста.
- Те да са двама трима лесно бихме ги оправили, ама като са сума хора дето биха го закопали тоя.....
- И аз точно това си мислих сега. Нещо друго ни трябва!
- Ако са били чеченци, да кажем, вече не са в България! А и друго ме смущава....
- Да! - Георгиев почти подскочи.
- По-кротко бе, момче! Само разсъждавам на глас. За да му отрежеш ръцете май причината не е само да му причиниш повечко болка. Поне аз, ако режех ръцете на някой, щях да имам и друга причина освен тази. Що се смееш?
- А, нищо, представих си как режеш ръцете на някой от шефовете.....
Вълчанов също се подсмихна.
- Те са повече за резане на глави, ама... Та мисълта ми беше, стига де! - Георгиев се тресеше от беззвучен смях. - Ако ще режеш нечии ръце, трябва и друга причина, нещо да е направил с тези ръце! Чаткаш ли? И като му ги махнеш да покажеш на други подобни уроди, че и тях това ги чака, ако не си опичат акъла!
- Да си поразмърдаме мозъците тогава в тая насока. Да е бил подозиран в някаква кражба на нещо дето да заслужава рязане на ръце? Наркотици, пари или нещо такова от някоя групировка, такива неща.....
- Ако е правил такива работи щеше да се разчуе, а и тоя беше пословичен даже и в неговите среди като невероятно тъп! Да направи такъв удар е направо изключено! Просто не може да е това! Друго е....
И двамата останаха за няколко минути замислени. Времето пак се разваляше.
- Г-н майор, я виж какво се сетих....
Този път Вълчанов подскочи като попарен.
ГЛАВА 15
- ЖЕНАТА В ЧЕРНО -
Нищо нямаше значение! Сънят, нощите без сън, вечерите, утрините..... Нищо!
Всичко беше свършило за няколко месеца. Вече дори и снимките по стените, по шкафовете, навсякъде, бяха само част от интериора. По скоро навик на чите да ги виждат всеки ден, а не нещо със стойност. Безкрайни редици от секунди, минути, часове, месеци.... Скоро щяха да се заредят една след друга и годините! Празни, безсмислени, важни само с едно нещо - приближаващи я до единственото нещо, което щеше да и даде покой - смъртта!
Как ли щеше да протече животът и, ако беше послушала майка си, вече покойница, която я умоляваше, увещаваше, даже и заплашваше с какво ли не, да не изоставя следването си заради Боян! Как съжаляваше сега, че не я послуша!
Още тогава си беше пройдоха. Не го интересуваше нищо! Само да има за ядене и за комар, от там нататък всичко друго беше без значение! Ни жена, ни никой! И до сега тя недоумяваше защо се влюби в не-
го!? Вярно е, че беше много романтичен в началото, подаряваше и цветя. С някакви негови приятелчета и правеше серенади, въобще успяваше да я накара да му вярва, че я обича и за нея е готов на всичко!
После се роди дъщеря им. Всички в родилното се изреждаха да идват да я погледнат, толкова хубаво бебе беше! Беличка, с големи тъмни очи....
Не бяха лишени от нищо! Боян печелеше доста като бояджия, но прихванеше ли го тръпката на комара ставаше страшно! В началото, когато се роди дъщеря им, спря да играе за почти три години! Не можеше да намери свободно време с месеци, толкова
търсен беше! Работеше с една бригада католици от Раковски, всички до един майстори. Беше един от най-добрите бояджии в окръга, но щом има нещо да се случи, то просто се случва!
Започна от най-дребното нещо. Веднъж, през зимата, се беше случило така, че нямаше работа за около месец - месец и половина. И друг път се беше случвало. Една вечер реши да отиде до пенсионерския клуб да погледа някакъв мач по телевизията. На нея и през ум не и мина, че може да се случи всичко това! Поиграха си с дъщеричката, гледа някакъв сериал, приготви нещо за ядене и чак тогава се сети, че мъжът и го няма вече повече от четири часа! Мачът беше свършил отдавна, а него го нямаше! Нещо вътре в нея се сви! Бързо си облече едно яке върху пеньоара, набързо обу първите и попаднали пред очите ботуши и хукна към клуба. Завари го да играе карти с трима не-
познати дядовци, не на пари, но не беше играл от толкова време! Вдигна му малък скандал и го подкара пред себе си сред изумените погледи на присъстващите.
Така се започна. Първо се криеше от нея, а по-късно започна все по-малко и по-малко да го прави, докато един ден на нея не и дотегна и не му заяви, че иска развод! На него почти не му пукаше, беше му все едно! Комарът го беше обсебил изцяло!
И досега не и даваше мира един въпрос. Дали, ако тогава не го беше унижила пред старците в клуба, той щеше да започне пак с комара? Дали след този случай той не започна да играе отново, на инат? А ако беше така...
Беше затънал в дългове! Към кого ли не!? Мислеше си, че вече няма накъде, когато той и поиска да му припише апартамента! Нейният апартамент, който и беше купен от баща и в който те живееха! Все още, като че ли не разбираше до къде е стигнал съпругът и! Вече беше затънал окончателно!
Малко преди да се разделят се случи онова нещо.
.....................................
Беше се събудила посред нощ. Пак сънува дъщеря си. Нищо не и казваше, само я гледаше с огромните си тъжни очи. Събуди се разплакана и за кой ли път започна да се моли на Господ да я дари с единственото нещо, за което мечтаеше - да я дари със смърт! Дълго време седя в тъмното и плака, молейки се. Плака, докато очите и не се подуха и не изсъхнаха като стари листа. Стана и си направи кафе. Седна на масата в кухнята и се загледа в покривката, в същата покривка, която седеше на същата маса в деня на погребението..... Всичко и напомняше за това, всичко! Нищо вече нямаше значение, само това, че с времето наближаваше смъртта! А кога щеше да дойде тя? Господ можеше да е милостив и най-накрая да чуе молитвите и! Кой знае... И днешният ден щеше да е като всички дни досега – черен! Черен като дрехите и.
Дрехите на една майка, погребала детето си!
......................................
Стресна се толкова много, че за миг и се стори, че сърцето и ще се пръсне! Някой блъскаше по вратата! Едновременно някой звънеше и блъскаше! Почти на бегом се втурна към входното антре. Блъскането стана още по-силно!
- Ванчееее - беше гласът на братовчедка и, която живееше на долния етаж. Чуваха се и други гласове. - Стани, кака, да чуеш! Имало Господ, Ванчееее....
Ръцете и трепереха толкова силно, че не можа да отключи от първия път!
.....................................
Не помнеше кога за последно беше гледала телевизия. Радио нямаше, а вестници не си купуваше или ако го правеше, то беше много рядко. В началото, когато братовчедка и започна да и разказва, какво се беше случило не успя да разбере нищо! От бързане и
от вълнение братовчедка и почти беше загубила дар слово и разказът и се беше слял в някакъв несвързан, почти лудешки брътвеж. На няколко пъти трябваше да я кара да спира и да започва отначало.
Да го убият! Значи “имало Господ”!? А тогава къде беше този Господ? Защо точно тогава се беше скрил или е имал някаква друга, по-важна работа!? Сега го проима.... Късно беше! Много късно! Убили го.... Кой знае, за какво са го пречукали?! Я за някакви наркотици, я за нещо такова.... Да не са го убили заради нейното детенце, я.... Даже и не можа да се зарадва! Не можа и да разбере дори, защо и на какво толкова
се радваше братовчедка и! Не, не че нещо и в нея не трепна, но то по-скоро беше чувство на мъка по детето и, а не радост от смъртта на фактическия му убиец! Това не беше възмездие! Не и нейното! Не и това, което тя си представяше като възмездие! Представяше си го като някакъв огромен срам, неизтриваем позор, който да полепне по него като боя, която никога да не може да бъде изтрита! Не като затвор, такива
като него и в затвора са си добре! Не и като смъртна присъда! Представяше си как един ден този човек ще проумее, какво точно е направил и това ще го убие! Ето това за нея беше възмездието, което този човек заслужаваше! Не се заблуждаваше. Знаеше, че това е невъзможно! Първо подозираше, по-скоро подсъзнателно отколкото наистина, че това няма как да се случи.
После отнякъде разбра, че майка му е починала. Поболяла се от срам, че синът и е направил такова гнусно нещо! Пуснали го няколко дни след погребението, а той, вместо да отиде на гроба и, завел приятелите си на бар! Тогава тя проумя, че възмездието, което тя очаква да го сполети, всъщност е една невъзможна мечта! За нея нямаше надежда! Никъде и от никой! И изведнъж днес - убит! И какво толкова!? Детето и няма да се върне! Дали и Боян щеше да разбере? Кой знае, най-вероятно - не! Кой го знае къде беше!? Не, че я интересуваше....
.....................................
На вратата пак се позвъни. Боже, сега пък кой?! Не искаше да вижда никой, без значение за какво я търсеше!
- Кой е?
- Търсим госпожа Ганева.
Вратата изскърца, сякаш демонстрираше, че не иска да се отвори. На прага стояха двама мъже. Единият беше набит, със сплескан нос, мустаци и почти бяла коса, човек почти на възраст за пенсия. Другият беше млад човек с къса, къдрава коса и набола прошарена брада. Беше хубав, въпреки грозния белег, започващ от лявата страна на носа му, пресичащ двете устни и завършващ някъде под брадата му.
- Добър ден. Вие ли сте госпожа Ганева? - попита възрастният.
- Да...
- Ние сме от полицията. - този път беше по-младият. В ръката си държеше карта за легитимация. - Може ли да поговорим?
Иванка Ганева даже и не погледна към картата. Познаваше тези карти идеално! Беше им се нагледала!
- Госпожо, бихме искали да поговорим с вас. Може би вече сте чула за убийството тази нощ....
Ганева поклати глава.
- Да. Влезте, моля.
Нищо нямаше значение! Сънят, нощите без сън, вечерите, утрините..... Нищо!
Всичко беше свършило за няколко месеца. Вече дори и снимките по стените, по шкафовете, навсякъде, бяха само част от интериора. По скоро навик на чите да ги виждат всеки ден, а не нещо със стойност. Безкрайни редици от секунди, минути, часове, месеци.... Скоро щяха да се заредят една след друга и годините! Празни, безсмислени, важни само с едно нещо - приближаващи я до единственото нещо, което щеше да и даде покой - смъртта!
Как ли щеше да протече животът и, ако беше послушала майка си, вече покойница, която я умоляваше, увещаваше, даже и заплашваше с какво ли не, да не изоставя следването си заради Боян! Как съжаляваше сега, че не я послуша!
Още тогава си беше пройдоха. Не го интересуваше нищо! Само да има за ядене и за комар, от там нататък всичко друго беше без значение! Ни жена, ни никой! И до сега тя недоумяваше защо се влюби в не-
го!? Вярно е, че беше много романтичен в началото, подаряваше и цветя. С някакви негови приятелчета и правеше серенади, въобще успяваше да я накара да му вярва, че я обича и за нея е готов на всичко!
После се роди дъщеря им. Всички в родилното се изреждаха да идват да я погледнат, толкова хубаво бебе беше! Беличка, с големи тъмни очи....
Не бяха лишени от нищо! Боян печелеше доста като бояджия, но прихванеше ли го тръпката на комара ставаше страшно! В началото, когато се роди дъщеря им, спря да играе за почти три години! Не можеше да намери свободно време с месеци, толкова
търсен беше! Работеше с една бригада католици от Раковски, всички до един майстори. Беше един от най-добрите бояджии в окръга, но щом има нещо да се случи, то просто се случва!
Започна от най-дребното нещо. Веднъж, през зимата, се беше случило така, че нямаше работа за около месец - месец и половина. И друг път се беше случвало. Една вечер реши да отиде до пенсионерския клуб да погледа някакъв мач по телевизията. На нея и през ум не и мина, че може да се случи всичко това! Поиграха си с дъщеричката, гледа някакъв сериал, приготви нещо за ядене и чак тогава се сети, че мъжът и го няма вече повече от четири часа! Мачът беше свършил отдавна, а него го нямаше! Нещо вътре в нея се сви! Бързо си облече едно яке върху пеньоара, набързо обу първите и попаднали пред очите ботуши и хукна към клуба. Завари го да играе карти с трима не-
познати дядовци, не на пари, но не беше играл от толкова време! Вдигна му малък скандал и го подкара пред себе си сред изумените погледи на присъстващите.
Така се започна. Първо се криеше от нея, а по-късно започна все по-малко и по-малко да го прави, докато един ден на нея не и дотегна и не му заяви, че иска развод! На него почти не му пукаше, беше му все едно! Комарът го беше обсебил изцяло!
И досега не и даваше мира един въпрос. Дали, ако тогава не го беше унижила пред старците в клуба, той щеше да започне пак с комара? Дали след този случай той не започна да играе отново, на инат? А ако беше така...
Беше затънал в дългове! Към кого ли не!? Мислеше си, че вече няма накъде, когато той и поиска да му припише апартамента! Нейният апартамент, който и беше купен от баща и в който те живееха! Все още, като че ли не разбираше до къде е стигнал съпругът и! Вече беше затънал окончателно!
Малко преди да се разделят се случи онова нещо.
.....................................
Беше се събудила посред нощ. Пак сънува дъщеря си. Нищо не и казваше, само я гледаше с огромните си тъжни очи. Събуди се разплакана и за кой ли път започна да се моли на Господ да я дари с единственото нещо, за което мечтаеше - да я дари със смърт! Дълго време седя в тъмното и плака, молейки се. Плака, докато очите и не се подуха и не изсъхнаха като стари листа. Стана и си направи кафе. Седна на масата в кухнята и се загледа в покривката, в същата покривка, която седеше на същата маса в деня на погребението..... Всичко и напомняше за това, всичко! Нищо вече нямаше значение, само това, че с времето наближаваше смъртта! А кога щеше да дойде тя? Господ можеше да е милостив и най-накрая да чуе молитвите и! Кой знае... И днешният ден щеше да е като всички дни досега – черен! Черен като дрехите и.
Дрехите на една майка, погребала детето си!
......................................
Стресна се толкова много, че за миг и се стори, че сърцето и ще се пръсне! Някой блъскаше по вратата! Едновременно някой звънеше и блъскаше! Почти на бегом се втурна към входното антре. Блъскането стана още по-силно!
- Ванчееее - беше гласът на братовчедка и, която живееше на долния етаж. Чуваха се и други гласове. - Стани, кака, да чуеш! Имало Господ, Ванчееее....
Ръцете и трепереха толкова силно, че не можа да отключи от първия път!
.....................................
Не помнеше кога за последно беше гледала телевизия. Радио нямаше, а вестници не си купуваше или ако го правеше, то беше много рядко. В началото, когато братовчедка и започна да и разказва, какво се беше случило не успя да разбере нищо! От бързане и
от вълнение братовчедка и почти беше загубила дар слово и разказът и се беше слял в някакъв несвързан, почти лудешки брътвеж. На няколко пъти трябваше да я кара да спира и да започва отначало.
Да го убият! Значи “имало Господ”!? А тогава къде беше този Господ? Защо точно тогава се беше скрил или е имал някаква друга, по-важна работа!? Сега го проима.... Късно беше! Много късно! Убили го.... Кой знае, за какво са го пречукали?! Я за някакви наркотици, я за нещо такова.... Да не са го убили заради нейното детенце, я.... Даже и не можа да се зарадва! Не можа и да разбере дори, защо и на какво толкова
се радваше братовчедка и! Не, не че нещо и в нея не трепна, но то по-скоро беше чувство на мъка по детето и, а не радост от смъртта на фактическия му убиец! Това не беше възмездие! Не и нейното! Не и това, което тя си представяше като възмездие! Представяше си го като някакъв огромен срам, неизтриваем позор, който да полепне по него като боя, която никога да не може да бъде изтрита! Не като затвор, такива
като него и в затвора са си добре! Не и като смъртна присъда! Представяше си как един ден този човек ще проумее, какво точно е направил и това ще го убие! Ето това за нея беше възмездието, което този човек заслужаваше! Не се заблуждаваше. Знаеше, че това е невъзможно! Първо подозираше, по-скоро подсъзнателно отколкото наистина, че това няма как да се случи.
После отнякъде разбра, че майка му е починала. Поболяла се от срам, че синът и е направил такова гнусно нещо! Пуснали го няколко дни след погребението, а той, вместо да отиде на гроба и, завел приятелите си на бар! Тогава тя проумя, че възмездието, което тя очаква да го сполети, всъщност е една невъзможна мечта! За нея нямаше надежда! Никъде и от никой! И изведнъж днес - убит! И какво толкова!? Детето и няма да се върне! Дали и Боян щеше да разбере? Кой знае, най-вероятно - не! Кой го знае къде беше!? Не, че я интересуваше....
.....................................
На вратата пак се позвъни. Боже, сега пък кой?! Не искаше да вижда никой, без значение за какво я търсеше!
- Кой е?
- Търсим госпожа Ганева.
Вратата изскърца, сякаш демонстрираше, че не иска да се отвори. На прага стояха двама мъже. Единият беше набит, със сплескан нос, мустаци и почти бяла коса, човек почти на възраст за пенсия. Другият беше млад човек с къса, къдрава коса и набола прошарена брада. Беше хубав, въпреки грозния белег, започващ от лявата страна на носа му, пресичащ двете устни и завършващ някъде под брадата му.
- Добър ден. Вие ли сте госпожа Ганева? - попита възрастният.
- Да...
- Ние сме от полицията. - този път беше по-младият. В ръката си държеше карта за легитимация. - Може ли да поговорим?
Иванка Ганева даже и не погледна към картата. Познаваше тези карти идеално! Беше им се нагледала!
- Госпожо, бихме искали да поговорим с вас. Може би вече сте чула за убийството тази нощ....
Ганева поклати глава.
- Да. Влезте, моля.
ГЛАВА 16
- ПОДПОЛКОВНИКЪТ -
Беше от ясно, по-ясно! Гладните за слава софийски шефове щяха да се надрискат от щастие, като разберат, че нещата с убийството на Главоча не вървят! На тях им дай само да гонят, критикуват, обвиняват в некомпетентност и прочее грехове колегите си, които всъщност вършат работа наистина! То така е напоследък - тия горе само дават акъл, а тия долу се гърчат в ненормалното място, наречено законова република! Да пазиш закона, при положение, че закон няма! И това ако е работа!?! И сега изведнъж - убийство на някакъв кретен! И на кой му пука?! Даже сигурно и роднините му са се изкефили на новината за смъртта му! Господи помилуй! Подполковник Баташки тайничко вярваше! Все пак беше попски внук!
И сега, това! Тръгнали тия двамата, по собствен път на разследване! Седят пред него и го гледат с уморени погледи.... Старото, кораво ченге и протежето му. И то кораво ченге, но засега в бъдеще време! А, и много важно - алкохолик още преди да направи трийсет години! Е, вече не пие, ама....
- Жената направо, така да се каже, ни разби!
Вълчанов беше почти бесен.
“Абе тоя откакто го познавам си е все такъв! Кога ли ще получи инфаркт, та да си седне на гъза!?” Баташки също беше ядосан, но на подчинените си, които не го бяха уведомили за хрумването си.
- Изнасилвачът на детето и, този, който косвено е причинил смъртта му, е убит, а тя се държи сякаш нищо, абсолютно нищо не се е случило....
- Вълчанов, извинявай за прекъсването, но ми се ще да ми кажеш, защо първо там отидохте!?
Вълчанов го погледна почти със съчувствие.
- Търсим причина, а отмъщението е твърде вероятна такава! Какво неясно има тук?!
Георгиев се размърда и изсумтя неопределено.
- Господин подполковник, в литературата са описани много случаи на извършители, които в началото на разследването изобщо на никого не му е и минавало през ума, че могат да извършат престъпление!
Баташки кимна.
- Хрумна ми, пардон, хрумна ни, че няма да е зле да поразпитаме майката на момиченцето...
- Бихте ли ми припомнили? Нещо не се сещам....
- Преди година - година и нещо някакъв тип наема Главоча, за да сплаши Боян Стоев, дребен комарджия, да върне дълг от няколко хиляди лева. Въпросният Боян е бащата на това дете. С бившата си съпруга носят различни фамилии. Та значи Главоча го намира лесно, и още първия път го пребива до кръв. Дал му срок от една седмица, за да върне парите. - Георгиев затършува из джобовете си, сякаш търсеше цигари. Вълчанов го изпревари и му подаде неговия пакет. - Оня, сиреч, Боян не спазил срока и Главоча
предприел по-твърд курс. - дръпна от цигарата и изпусна бавно дима през носа си. - Причакал детето му около училището, в което учило и го отвлякъл....
- Достатъчно, сетих се! Ебати и изрода! - Баташки също запали цигара. - Детето беше дванайсет - тринайсет годишно, нали?
- Да!
- И какво разбрахте от бащата? Трябваше да го докарате тук, не да се разхождате до тях! Лесно ли го намерихте?
Вълчанов направи гневна гримаса.
- Абе за лесно, лесно беше, ама нищо не разбрахме! Няма го!
- Супер! Значи може и....
- Не, изключено! Не е той! Няма го в България!
- Мамицата му.....
- Пък и нещо друго. Тоя е голяма путка, шефе! Ще ме извиниш за израза, но си е баш такъв! Няма и капка мъжество в това лайно! След инцидента с детето му, първо се опитал да прикрие нещата, да не би Главоча да го намери пак! Представяш ли си!? После, след като всичко излязло на яве и оня бил даден на прокурора, пък се направил на болен, за да не се яви в съда! И всичко това от страх, като че ли не ставало въпрос за дъщеря му, а за някой абсолютно непознат! Както и да е. Главоча го оправдават, как не е ясно или по-точно - ясно е, но не е за коментар и го пускат. Детето се разболява от рак заради уплахата, а баща му, още преди детето му да си отиде, се запилява някъде из Гърция! Точно това не знаехме и затова си загубихме времето!
- А кого разпитахте?
Думата взе Георгиев.
- Майката, разбира се! Нищо не можахме да научим от нея. Все едно да изляза сега на улицата и да питам някой случаен минувач! Много странна жена впрочем...
- Какво странна, бе моето момче! - Вълчанов сякаш щеше да го набие. - Изкукала е клетата! Детенцето и е било изнасилено и е умряло по-късно заради това! Как да е нормална!?
Тримата мъже замълчаха за няколко секунди.
- Добре! Както и да е! Вълчанов, Георгиев, за в бъдеще ще ви моля да ме уведомявате за подобни инициативи! Това не означава да намалите темпото...
- Няма, бе... Никой няма да намалява темпото! Само да не стане така, че да си скъсаме гъза с Георгиев, а другите през това време да си дърпат ония работи и само да дават акъл! Чу ли, шефе? Да им кажеш на ония педалчета....
- Да, да! Нямай грижи! Айде, че и аз тая вечер имам една среща....
Пламъчета в очите на Вълчанов изобщо не харесаха на Георгиев.
- Стига с тия курви, бе, шефеееее....иииихихихиииии.....
Баташки се засмя.
- Я се дръж прилично! Абе, имам среща с един архитект... много свястно и талантливо момче! Нали щерка ми и оня михлюз зетя искат да строят. Та да видим, какво може да стане! Иначе е един от най-скъпите архитекти в България! - Георгиев подсвирна
изненадано. - Е, надявам се да ме мине по приятелските тарифи....
- Георгиев, ставай! - Вълчанов беше “тактичен”, както винаги.
- Ааааъъъ..... Мога ли да ви помоля нещо, колеги?
Вълчанов и Георгиев се спряха и погледнаха началника си.
- Айде да не казвате на никой, че точно днес ще се срещам с някой по лична работа. Току виж надушил някой драскач.... Ще ме попилеят! Абе нали се сещате.....
Беше от ясно, по-ясно! Гладните за слава софийски шефове щяха да се надрискат от щастие, като разберат, че нещата с убийството на Главоча не вървят! На тях им дай само да гонят, критикуват, обвиняват в некомпетентност и прочее грехове колегите си, които всъщност вършат работа наистина! То така е напоследък - тия горе само дават акъл, а тия долу се гърчат в ненормалното място, наречено законова република! Да пазиш закона, при положение, че закон няма! И това ако е работа!?! И сега изведнъж - убийство на някакъв кретен! И на кой му пука?! Даже сигурно и роднините му са се изкефили на новината за смъртта му! Господи помилуй! Подполковник Баташки тайничко вярваше! Все пак беше попски внук!
И сега, това! Тръгнали тия двамата, по собствен път на разследване! Седят пред него и го гледат с уморени погледи.... Старото, кораво ченге и протежето му. И то кораво ченге, но засега в бъдеще време! А, и много важно - алкохолик още преди да направи трийсет години! Е, вече не пие, ама....
- Жената направо, така да се каже, ни разби!
Вълчанов беше почти бесен.
“Абе тоя откакто го познавам си е все такъв! Кога ли ще получи инфаркт, та да си седне на гъза!?” Баташки също беше ядосан, но на подчинените си, които не го бяха уведомили за хрумването си.
- Изнасилвачът на детето и, този, който косвено е причинил смъртта му, е убит, а тя се държи сякаш нищо, абсолютно нищо не се е случило....
- Вълчанов, извинявай за прекъсването, но ми се ще да ми кажеш, защо първо там отидохте!?
Вълчанов го погледна почти със съчувствие.
- Търсим причина, а отмъщението е твърде вероятна такава! Какво неясно има тук?!
Георгиев се размърда и изсумтя неопределено.
- Господин подполковник, в литературата са описани много случаи на извършители, които в началото на разследването изобщо на никого не му е и минавало през ума, че могат да извършат престъпление!
Баташки кимна.
- Хрумна ми, пардон, хрумна ни, че няма да е зле да поразпитаме майката на момиченцето...
- Бихте ли ми припомнили? Нещо не се сещам....
- Преди година - година и нещо някакъв тип наема Главоча, за да сплаши Боян Стоев, дребен комарджия, да върне дълг от няколко хиляди лева. Въпросният Боян е бащата на това дете. С бившата си съпруга носят различни фамилии. Та значи Главоча го намира лесно, и още първия път го пребива до кръв. Дал му срок от една седмица, за да върне парите. - Георгиев затършува из джобовете си, сякаш търсеше цигари. Вълчанов го изпревари и му подаде неговия пакет. - Оня, сиреч, Боян не спазил срока и Главоча
предприел по-твърд курс. - дръпна от цигарата и изпусна бавно дима през носа си. - Причакал детето му около училището, в което учило и го отвлякъл....
- Достатъчно, сетих се! Ебати и изрода! - Баташки също запали цигара. - Детето беше дванайсет - тринайсет годишно, нали?
- Да!
- И какво разбрахте от бащата? Трябваше да го докарате тук, не да се разхождате до тях! Лесно ли го намерихте?
Вълчанов направи гневна гримаса.
- Абе за лесно, лесно беше, ама нищо не разбрахме! Няма го!
- Супер! Значи може и....
- Не, изключено! Не е той! Няма го в България!
- Мамицата му.....
- Пък и нещо друго. Тоя е голяма путка, шефе! Ще ме извиниш за израза, но си е баш такъв! Няма и капка мъжество в това лайно! След инцидента с детето му, първо се опитал да прикрие нещата, да не би Главоча да го намери пак! Представяш ли си!? После, след като всичко излязло на яве и оня бил даден на прокурора, пък се направил на болен, за да не се яви в съда! И всичко това от страх, като че ли не ставало въпрос за дъщеря му, а за някой абсолютно непознат! Както и да е. Главоча го оправдават, как не е ясно или по-точно - ясно е, но не е за коментар и го пускат. Детето се разболява от рак заради уплахата, а баща му, още преди детето му да си отиде, се запилява някъде из Гърция! Точно това не знаехме и затова си загубихме времето!
- А кого разпитахте?
Думата взе Георгиев.
- Майката, разбира се! Нищо не можахме да научим от нея. Все едно да изляза сега на улицата и да питам някой случаен минувач! Много странна жена впрочем...
- Какво странна, бе моето момче! - Вълчанов сякаш щеше да го набие. - Изкукала е клетата! Детенцето и е било изнасилено и е умряло по-късно заради това! Как да е нормална!?
Тримата мъже замълчаха за няколко секунди.
- Добре! Както и да е! Вълчанов, Георгиев, за в бъдеще ще ви моля да ме уведомявате за подобни инициативи! Това не означава да намалите темпото...
- Няма, бе... Никой няма да намалява темпото! Само да не стане така, че да си скъсаме гъза с Георгиев, а другите през това време да си дърпат ония работи и само да дават акъл! Чу ли, шефе? Да им кажеш на ония педалчета....
- Да, да! Нямай грижи! Айде, че и аз тая вечер имам една среща....
Пламъчета в очите на Вълчанов изобщо не харесаха на Георгиев.
- Стига с тия курви, бе, шефеееее....иииихихихиииии.....
Баташки се засмя.
- Я се дръж прилично! Абе, имам среща с един архитект... много свястно и талантливо момче! Нали щерка ми и оня михлюз зетя искат да строят. Та да видим, какво може да стане! Иначе е един от най-скъпите архитекти в България! - Георгиев подсвирна
изненадано. - Е, надявам се да ме мине по приятелските тарифи....
- Георгиев, ставай! - Вълчанов беше “тактичен”, както винаги.
- Ааааъъъ..... Мога ли да ви помоля нещо, колеги?
Вълчанов и Георгиев се спряха и погледнаха началника си.
- Айде да не казвате на никой, че точно днес ще се срещам с някой по лична работа. Току виж надушил някой драскач.... Ще ме попилеят! Абе нали се сещате.....