ГЛАВА 6

- АЛКОХОЛИКЪТ -
Улицата още беше мокра, а беше спряло да вали преди повече от два часа. Имаше лека мъгла. Георгиев беше накарал шофьора на таксито да спре на две преки преди улицата, на която беше станало убийството. Не искаше след три минути всички фирми за таксиметрови услуги да разберат, какво е станало през нощта. Това значеше, че целият град щеше да научи най-късно до десет преди обед!
Въобще, странно племе са това шофьорите! Някой беше казал, че който не става за нищо става военен, а който и за военен не става - става шофьор. Преди години, когато отбиваше военната си служба, в ротата на Георгиев имаше един взводен командир, който на сутрешната проверка, при разясняването на дневната програма, повтаряше всичко по два пъти, за да нямат после шофьорите основание да се оправдават, че нищо не са разбрали. Пък и откакто продаде колата си, на Георгиев му се налагаше доста често да ползва такси и вече беше твърдо убеден, че в такси не е възможно да се води някакъв интелектуален разговор! Обаче, не е възможно да не се отбележат и някои твърде положителни качества, които имат представителите на тази прослойка на обществото! Лоялността им един към друг, например. Никога няма да видиш някой таксиметров шофьор да прережда на стоянката колегите си, за тях това просто е изключено!
Преди около година имаше един доста показателен пример. Някакъв дрогиран пикльо се беше опитал да обере един таксиджия, заплашвайки го с нож. Шофьорът, обаче се оказал смел човек и успял да обезоръжи нападателя си и да повика подкрепление по радиостанцията. Георгиев си спомняше с усмивка, как паркинга пред първо РПУ беше пожълтял от коли на весело псуващи таксиметрови шофьори, участвали в предаването в ръцете на полицията на надрусания, злополучен обирджия. Е, бяха го понатупали малко преди това.....
Мислейки върху тази тема, Георгиев се изкачваше по стръмната улица, която водеше към чалга - бар “Каруцата” и на която беше станало убийството. Вече се виждаха полицейските коли, които, умишлено паркирани безредно, за да се затрудни достъпът до мястото, бяха заели всяко свободно място по тротоарите и по самата улица.
Някаква неприятна миризма се носеше във въз-
духа. В началото по-слабо, а с всяка изминала секунда все по-силно и по-силно! Миришеше на повърнато.
- А, господин лейтенант. Добро утро! Насам, ако обичате. - униформеният сержант явно го познаваше. - Дано да не сте закусил тая сутрин, че гледката хич не е за хора с пълни стомаси.
- Очевидно!
На Георгиев му се стори, че след ироничния въпрос за закуската, една групичка от четирима – петима бездействащи униформени се изкикотиха. Стана му криво.
Вярно, че допреди известно време, докато още пиеше, му се случваше да удари едно малко питие и сутрин, но това вече беше минало. Пък и едва ли някой
го е знаел! Заблуждаваше се. Всички знаеха. Хихикането продължи точно толкова, колкото да го вбеси.
- Момци.... - всички във веселата за негова сметка група бяха по-възрастни от него. - Скучно ли ви е, а?
Най-близкият до него сержант, с ръце в джобовете, го изгледа отгоре до долу.
- Що гос’ин лейтнант? - в мъничките му очи се четеше насмешка.
- Ми щото, като ви гледам теб и колегите ти, май нямате много работа.
- Миии...е, не, че такова... - сержантът се ухили широко.
- Я, бягай до някое кафене дето работи и ми вземи един чай!
Усмивките на веселата полицейска дружина из-
чезнаха.
- Моля? Аз да не сам сервитьорка, гос’ин.....
- Без захар.
Нахаканият полицай се огледа, като че ли това не се отнасяше за него, а за някой друг. Сега колегите му гледаха с насмешка него. Гледаше го и Георгиев, но не с ирония, а съвсем сериозно. Явно не се шегуваше.
- Коя е тая нежна душа, дето не е могла да издържи на гледката и си е изповръщала червата на две педи от мястото на престъплението? Ебати и лигльовците! А? Кой? Някой ще ми разясни ли тая дилема?
Притежателят на гласа явно беше много ядосан!
Георгиев се подсмихна под мустак, загледан след затътрилия се за чай полицай. Погледна към останалите полицаи - майтапчии. И те го гледаха, но вече без никаква следа от усмивка. Бяха си научили урока!
- Погледни ги бе, Георгиев! - продължи да крещи ядосаният. - Свини! И това ми били професионалисти! Педерастчета, що не си стоите на село, ами дойдохте в града да ставате ченгета!?
“И този път Вълчанов е дошъл по-рано!” - помисли си. Огледа лицата на колегите си, бяха доста бледи! Явно беше, че повърнатото не е най-неприятната част от гледката!
- Я да видим, за какво става въпрос.... - по-скоро на себе си, отколкото на някой конкретно си каза Георгиев и се наведе, за да премине под жълтата найлонова лента с надпис ”Полицейска линия. Не преминавай!”
- Поредната убита мутра.
Георгиев погледна човека пред себе си, който му
беше отговорил.
- Оооо, Папарашки, драго ми е! Ти ли си дежурен днес?
Папаташки беше двайсет и седем годишен млад човек, дълъг и тънък като спица. Той му беше казал по мобилния да не ходи в окръжното, а да дойде направо на местопрестъплението.
Беше в полицията от три години и работеше в оперативната група. Майстор по свалянето на отпечатъци, вземането на проби и т.н. Прякорът му или по-скоро промененото му в прякор име “Папарашки” се дължеше на страстта му към фотографията и на руския фотоапарат “Зенит”, с който не се разделяше почти никога.
- Не бе, колегата нещо не бил добре, та ме вдигнаха рано - рано! Бях на гости снощи, та почти не съм спал! - личеше му. - Гадна работа! Няма майтап!
Последното беше казано с поглед към мястото,
около което се бяха накупчили десетина цивилни полицаи. Единият от тях се обърна и махна към двамата.
- Ела, ела да видиш, за какво става въпрос! – беше майор Вълчанов. - Професионалисти! Пфу.... – явно беше страшно възмутен! - Да се издрайфаш почти
върху жертвата! Ебати......
- Ако разрешите, господин майор... Никой от нашите не го е направил. - гласът на Папаташки звучеше притеснено. Вълчанов имаше славата на човек, който много - много не позволяваше на по-нискостоящите да се обаждат и държеше всеки да си знае мястото! Майорът беше среден на ръст, но в действителност изглеждаше по-нисък, защото имаше несъразмерно широки за ръста си рамене. На младини е бил боксьор и оттогава му бяха останали накриво зарасналият счупен нос, безформените уши и навикът всяка сутрин да скача на въже. Това последното, за скачането на въже, беше неизчерпаем източник на майтапи от страна на колегите му, които той посрещаше,
обикновено с коментара, че не само скача добре на въже, ами и крошето му е още като на двайсет годишен. Именно на това стабилно кроше, той дължеше и факта, че все още си стоеше майор, въпреки че му оставаха още съвсем малко години до пенсия.
През 1989 г. един прокурор, който беше пуснал сина на местен партиен функционер, обвинен в изнасилване на своя съученичка, се убеди лично в боксовите заложби на Вълчанов. Разследването го водеше той и когато отиде да поиска обяснение от въпросния прокурор, защо доказан изнасилвач е пуснат на свобода без обяснения, обвинителят само нагло му се изсмя в лицето и му каза да върви на майната си. Това бяха последните му думи за следващите три месеца и половина, тъй като ги прекара с метър и половина хирургическа тел в долната челюст! След “демократичните” промени прокурорът направи политическа кариера и се постара с всички средства да си го върне на Вълчанов!
- Ела, синко, да видиш как са го докаросали тоя копелдак Главоча! - дръпна за ръкава на якето Георгиев, все едно Папаташки нищо не му беше казал. -То вярно, че тоя беше изрод и половина, ама това и по книгите на Стивън Кинг го няма май....
Георгиев побутна леко по рамото някакъв от екипа по събиране на улики, който му пречеше и се надвеси над трупа на известния рецидивист.
Валентин Митковски носеше прякора Главоча заради наистина голямата си глава, постоянно остригана нула номер.
Преборвайки с усилие внезапното гадене, на Георгиев му се стори, че сега главата на Митковски е огромна! Това впечатление се създаваше от факта, че и двете му ръце бяха отрязани малко под раменете!
- Какво ще кажеш? - майор Вълчанов го гледаше, сякаш не бяха на местопрестъпление, а в зала за лекции и го изпитваше.
- Къде са ръцете?
- А, тук са, къде да са!? Захвърлени са в храстите на десет - петнайсет метра от тук. Абе не знам кой го е подредил така, ама аз лично познавам хора, дето за това ще го черпят тоя герой, с най-голямо удоволствие!
Георгиев изгледа по-възрастния си колега и отново се наведе над трупа.
Кой наистина би направил такова нещо? Явно ги чакаше доста работа!