ГЛАВА 38

- АЗ -
Преди години, когато бях на тринайсет и живеех в интерната за деца без родители, имах един приятел. Казваше се Васко. Васко не само, че беше изоставен, но и природата допълнително се беше изгаврила с него. Беше дребничък, с гърбица и не можеше да ходи нормално, защото крачетата му бяха недоразвити. Беше най-добрия ми приятел!
Отношенията в един такъв интернат са много прости. Тези, които са по-силни физически, доминират на тези, които не са. Аз и Васко не бяхме силни. Особено Васко! В дома, в който бяхме, имаше три момчета, един циганин и двама българи, които бяха
тарторите на интерната. Нямаше по-страшни от тях! Веднъж, беше през зимата, накараха всички момчета от нашето спално помещение да гледаме как карат
Васко да се прави на балерина. Друг път пък го караха да скача на ластик. Спомням си как Васко плачеше и търсеше с огромните си очи някой, който да го спаси от тези гаври. Тримата бяха завършени изроди! Принуждаваха всички не само да гледат, какво правят с приятеля ми, но и да му се смеят! Който не се смееше беше пребиван. Мен ме пребиваха почти всеки ден! Някой ден ще ги намеря! Стига да са живи и
да са в България ще ги намеря!
Един път бяха закачили Васко за яката на якенцето на една закачалка и ни караха да го замерваме с обувки. Неочаквано в помещението влезе бай Георги, огнярят. Минавал наблизо до прозореца, чул врявата и решил да провери, какво става. Откачи Васко
от закачалката и буквално размаза от бой тримата бабаити! След това ги замъкна при директорката. Аз и още едно момче скришом се приближихме до кабинета и долепихме уши до вратата. Отвътре се чуваше как директорката им се кара с пискливия си глас заплашва ги с какво ли не и за кой ли път им отправя последно предупреждение. Не минаха и две минути и чухме, че ги освобождава. С другото момче успях-
ме да се скрием в съседния коридор.
- Бай Георги, ти остани за малко. – каза директорката.
Тримата изроди побързаха да се изпарят. Отново се заслушахме в разговора в кабинета.
- Тия, тримата постоянно правят бели, другарко директор! Не може така да се продължава!
- Е, сега и ти, бай Георги! Деца са.....
- Деца, деца, но ако сега не им се даде урок, кой ги знае като пораснат какви ще станат?!
За кратко настана тишина.
- Бай Георги, хайде да не ни се бъркаш в учителската работа, а! Ние за това сме тук...
- Тук сте, за да си затваряте очите, когато тия хаймани се гаврят с едно нещастно дете! За това сте тук!
- А ти какво предлагаш?
- При още едно такова нещо – в Детска педагогическа стая! Тя за какво е тая институция?
- Моля? И заради такова дребно нещо да не ни дадат от министерството премиални!? Абсурд! Пък аз ли, в крайна сметка, съм виновна, че се е родил изрод?
Двамата, с другото момче се спогледахме.
- Ей, момиченце – никога не бяхме чували бай Георги да говори така на когото и да било, камоли на директорката! – Внимавай, какво говориш!
Директорката изкрещя.
- Ти да внимаваш....селяндур....
- Може и да съм селяндур, но ти припомням, че съм бил партизанин и ако.....
Какво и каза по-нататък, не можахме да чуем. От другия край на коридора се зададе една възпитателка и ние офейкахме.
Два дни по-късно Васко намери спасението си. Един камион го уби пред вратата на интерната.
Оттогава си обещах, когато видя някъде, някой, който е направил нещо отвратително и не е получил възмездие, аз да му го давам! И то по възможно най-бруталния начин!
Годините минават, аз съм вече известен и търсен архитект, с голямо реноме в бранша. Дори и не помня имената на повечето си възпитатели от дома за деца, но помня бай Георги и директорката! Бай Георги почина преди няколко години. Сам и забравен от всички в дом за стари хора. Нямаше кой и затова аз поех погребението му. На гробищата бяхме само аз, още един старец от дома и свещеникът.
Директорката живее в съседния квартал. Често я срещам, но никога не я поздравявам. Дано тогава да си е взела премиалните.
И досега често ми се случва да сънувам Васко. Виждам го в съня си как се опитва да избяга от тримата си мъчители, подскачайки като маймунче на кривите си крачета. Виждам и очите му, умоляващи за помощ.....
Господи! Господи....
Събуждам се разплакан, а после седя в тъмното до сутринта. Така и не разбрах, къде са го погребали!
Сега пак чакам да започнат новините, за да чуя какво ще съобщят за педофила, който убих миналата вечер. Преди около месец намерих сайта му. Първо разбрах за него от един интернет форум. Отне ми известно време, но в крайна сметка го открих. Платих
хилядата евро за паролата за достъп, но за четирите излъчвания в месеца не успях да намеря нещо, което да ми подскаже как да стигна до собственика. Копелето даже и не си правеше труда да си скрие лицето! В един момент си мислех да отида в полицията, но се съмнявах, че нещо ще се случи наистина, а и щях да се компрометирам. Как щях да обясня факта, че съм абонат на педофилски сайт?
Вече се бях отказал, когато преди четири дни той сам дойде при мен. Не можах да повярвам на очите си! Живеел в село Марково и искал да събори старата къща, наследство от баба му, и да построи нова. Само проектът му щеше да струва над десет хиляди лева! Явно добре се печели от такива сайтове! Още същия ден го проследих и видях къде живее. Не можах да повярвам на късмета си! Останалото вече е история!

- Драмата с педофилския интернет сайт приключи късно снощи, когато при влизането на полицаите в дома на убития, в пловдивското село Марково, се задейства взривно устройство, поставено зад жертвата. Както ви съобщихме в предните емисии, при
акцията няма пострадали служители на МВР. Засега от полицията отказват да уточнят дали има заподозрени за жестокото убийство и по какви версии работят следователите. Убитият се казва.....
По нататък новините не ме интересуват.
На вратата се звъни. Ставам и отивам да отворя.
Поглеждам през шпионката по навик. Приятелката ми е. Отварям, но тя не влиза. Седи и ме гледа право в очите.
- Тук ли ще стоиш цяла вечер?
- Познай!
- Какво да позная?
Сърцето ми започва да бие като парен чук. Днес не беше на работа и се досещам, какво ще ми каже.
- Бременна съм!



КРАЙ