вторник, 7 юли 2009 г.
сряда, 26 ноември 2008 г.
БРУТАЛНИ ВЪЗМЕЗДИЯ
БРУТАЛНИ
ВЪЗМЕЗДИЯ
ГЕОРГИ ДЕВЕДЖИЕВ
РОМАН
ISBN: 954-51-191-X
“И в душата на най-обикновения човек се крият
неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по
природа и очите ми много пъти са се навлажнявали
от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожад-
ността ме беше обхванала.”
“Изгубеният свят”
Артър Конан Дойл
ГЛАВА 1
- ТОЙ -
Врата изщрака в тъмното. В коридора беше хладно, но не студено. Слепешком потърси цигарите и измъкна една от измачкания пакет. Без да пали лампата захапа цигарата и на секундата извика от отвращение. В устата му имаше вкус на кръв. Не само вкус. Имаше истинска кръв! Изплю цигарата на пода и потърси ключа в тъмното. За няколко секунди замижа, за да свикнат очите му със светлината и влезе в банята. По ръцете му наистина имаше кръв. Не много, но имаше. Явно беше попаднала там, когато си е свалял ръкавиците. По дънките също.
Съблече бързо, но внимателно коженото манто и го захвърли на плочките. Започна бавно и усърдно да мие кръвта от ръцете си, като същевременно ги оглеждаше за драскотини. Сапуниса ги и ги изплакна няколко пъти, а после ги изтърка с памук, напоен обилно с автършейв. Всеки път го правеше, въпреки че напълно съзнаваше, че е излишно след такова старателно измиване!
Просто не харесваше мисълта, че ръцете му могат да миришат на кръв. След като приключи с автършейва, се погледна в огледалото и внимателно изследва с поглед лицето си. Нямаше и най-малка следа от кръв по него. Брадата му беше доста набола през изминалото денонощие и определено имаше изморен вид.
Надяваше се, че с 1-2 чаши кафе ще си върне цвета на лицето, въпреки че беше малко вероятно! След почти 24-часово будуване нямаше как да не е изморен.
Наплиска се със студена вода и без да се избърше отиде в кухнята. Замисли се дали не е по-добре да си запари чай, но бързо се отказа. Чаят нямаше да го освежи така добре!
Водата вече започваше да завира, когато забеляза пак кръвта по панталона. Не беше никак малко и трябваше час по-скоро да се изпере! Бързо се върна в банята и събу дънките. Сложи ги в един леген и ги поръси обилно с прах за пране. После пусна силно отгоре им гореща вода и изчака да ги покрие с димящи сапунени мехури. След това, както си беше по гащи, се върна в кухнята и се зае с кафето. Скоро из целия апартамент замириса на качествено, хубаво кафе.
Докато държеше горещата чаша, пусна телевизора и се загледа в някакви безинтересни новини по националната телевизия. Все още нищо не се беше
разбрало, но все пак беше само шест сутринта и имаше още много време. Усмихна се и отпи от кафето. Първо трябваше да събере мислите си, да се поуспокои, не че беше много превъзбуден, а после да се обади в офиса да не го чакат днес. Денят се очертаваше като много интересен! Щеше да си седи пред телевизора и да гледа новините!
Телефонът иззвъня. Явно някой много се нуждаеше от нещо!
- Ало! Кой е?! - гласът му беше наистина като на човек, който е станал от леглото преди секунди.
- Попови? - беше някой с подчертано селско произношение.
- Съжалявам, имате грешка!
- Как грешка, бе? Аз тоя номер го имам от………
Телефонната слушалка изтрака върху вилката и прекъсна тирадата на объркалия се ранобуден селянин. Отпи голяма глътка кафе и се отпусна блажено във фотьойла.
Някъде се чу полицейска сирена. След по-малко от минута се чу втора, а след още малко ги последва и сирената на линейка. Не бяха, обаче за там, за където му се искаше да бъдат. Мястото беше чак на другия край на града, а тези коли очевидно отиваха някъде наблизо.
Новините свършиха и след последвалите реклами започна повторението на някакъв тъп американски сериал.
Имаше много, много време! Отново отпи от кафето и се усмихна. Беше доволен от изминалите ден и нощ! Много доволен!
ВЪЗМЕЗДИЯ
ГЕОРГИ ДЕВЕДЖИЕВ
РОМАН
ISBN: 954-51-191-X
“И в душата на най-обикновения човек се крият
неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по
природа и очите ми много пъти са се навлажнявали
от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожад-
ността ме беше обхванала.”
“Изгубеният свят”
Артър Конан Дойл
ГЛАВА 1
- ТОЙ -
Врата изщрака в тъмното. В коридора беше хладно, но не студено. Слепешком потърси цигарите и измъкна една от измачкания пакет. Без да пали лампата захапа цигарата и на секундата извика от отвращение. В устата му имаше вкус на кръв. Не само вкус. Имаше истинска кръв! Изплю цигарата на пода и потърси ключа в тъмното. За няколко секунди замижа, за да свикнат очите му със светлината и влезе в банята. По ръцете му наистина имаше кръв. Не много, но имаше. Явно беше попаднала там, когато си е свалял ръкавиците. По дънките също.
Съблече бързо, но внимателно коженото манто и го захвърли на плочките. Започна бавно и усърдно да мие кръвта от ръцете си, като същевременно ги оглеждаше за драскотини. Сапуниса ги и ги изплакна няколко пъти, а после ги изтърка с памук, напоен обилно с автършейв. Всеки път го правеше, въпреки че напълно съзнаваше, че е излишно след такова старателно измиване!
Просто не харесваше мисълта, че ръцете му могат да миришат на кръв. След като приключи с автършейва, се погледна в огледалото и внимателно изследва с поглед лицето си. Нямаше и най-малка следа от кръв по него. Брадата му беше доста набола през изминалото денонощие и определено имаше изморен вид.
Надяваше се, че с 1-2 чаши кафе ще си върне цвета на лицето, въпреки че беше малко вероятно! След почти 24-часово будуване нямаше как да не е изморен.
Наплиска се със студена вода и без да се избърше отиде в кухнята. Замисли се дали не е по-добре да си запари чай, но бързо се отказа. Чаят нямаше да го освежи така добре!
Водата вече започваше да завира, когато забеляза пак кръвта по панталона. Не беше никак малко и трябваше час по-скоро да се изпере! Бързо се върна в банята и събу дънките. Сложи ги в един леген и ги поръси обилно с прах за пране. После пусна силно отгоре им гореща вода и изчака да ги покрие с димящи сапунени мехури. След това, както си беше по гащи, се върна в кухнята и се зае с кафето. Скоро из целия апартамент замириса на качествено, хубаво кафе.
Докато държеше горещата чаша, пусна телевизора и се загледа в някакви безинтересни новини по националната телевизия. Все още нищо не се беше
разбрало, но все пак беше само шест сутринта и имаше още много време. Усмихна се и отпи от кафето. Първо трябваше да събере мислите си, да се поуспокои, не че беше много превъзбуден, а после да се обади в офиса да не го чакат днес. Денят се очертаваше като много интересен! Щеше да си седи пред телевизора и да гледа новините!
Телефонът иззвъня. Явно някой много се нуждаеше от нещо!
- Ало! Кой е?! - гласът му беше наистина като на човек, който е станал от леглото преди секунди.
- Попови? - беше някой с подчертано селско произношение.
- Съжалявам, имате грешка!
- Как грешка, бе? Аз тоя номер го имам от………
Телефонната слушалка изтрака върху вилката и прекъсна тирадата на объркалия се ранобуден селянин. Отпи голяма глътка кафе и се отпусна блажено във фотьойла.
Някъде се чу полицейска сирена. След по-малко от минута се чу втора, а след още малко ги последва и сирената на линейка. Не бяха, обаче за там, за където му се искаше да бъдат. Мястото беше чак на другия край на града, а тези коли очевидно отиваха някъде наблизо.
Новините свършиха и след последвалите реклами започна повторението на някакъв тъп американски сериал.
Имаше много, много време! Отново отпи от кафето и се усмихна. Беше доволен от изминалите ден и нощ! Много доволен!
ГЛАВА 2
- АЛКОХОЛИКЪТ -
Бягаше от нещо, но от какво точно...... Нещо го гонеше. Не, той всъщност беше преследвача, но какво преследваше? Или все пак той беше жертвата? Не! Не беше! Бягаше по калдъръмена улица, която приличаше на онази, която водеше към Хисар Капия в Стария Пловдив, но не беше тя. Уж бягаше надолу по улицата, а се задъхваше. Дробовете го боляха. В устата му имаше вкус на кръв и го болеше далака. Ето я
жертвата! Голямо, подобно на куче животно.
Ох!
Ще те хвана! Падна ми!
Настигаше го, още метър - два и щеше да го докопа!
Ох! Копеле, ще те барна!
Падна ми! Препъна се, но стана и продължи да бяга. Сега звярът гонеше него.
Чакай, кой кого гони?! Аз, аз те гоня, не ти мен!
Обърна се и се нахвърли върху чудовището. Сега той беше чудовище! Ръцете му се сграбчиха козината на нещото, мека, топла козина. Нежна и някак гостоприемна като памучно бебешко одеяло. Зъбите му се впиха в шията на звяра и устата му се напълни с
кръв. Залочи жадно топла, вкусна кръв.... Не! Всъщност не е кръв, а водка! Ледено студена водка “Абсолют”! Прекрасна е! Пустите му финландци..... Ама аз не пия! Не ПИЯ!!!! Тази мисъл го попари като вряло олово! Сега ще пукна! Не трябваше да пия, не! Чудовището беше проснато в краката му мъртво. Уж мъртво, а му се смееше! Смееше му се!!! А пък едно странно чудовище.... Уж куче, пък с човешки крайници! С
два чифта човешки крака! И то крака като на бебе. Смешно! Куче с крачета като на бебенце!!?
Не трябваше да пия! Сега ще умра, не трябваше, млад съм!
Телефонът звънна.
Било е кошмар! Моментът на събуждането му хареса страхотно! По за предпочитане е да се събудиш от кошмар, отколкото с махмурлук!
- Нямам време за приказки! - по гласа на подполковник Баташки веднага се познаваше, че наистина е така. - След двайсет минути да си в окръжното!
- Какво.....?
- Утрепали са Главоча! Тръгвай!
Връзката прекъсна. От един кошмар та на друг!
След пет минути вече беше на тротоара пред блока.
- Здраве желаем, лейтенант Георгиев! Как си моето момче? - съседът от първия етаж се прибираше отнякъде.
- Екстра съм бай Владко. Ти от къде така рано - рано? Да не си бил по жени, ей!?
Старецът се засмя от сърце и тъкмо да отговори
нещо, таксито дойде.
- Айде, бай Владко, чао! И умната, ей, да не хванеш някоя болест! Към окръжното. - тонът към шофьора на таксито беше коренно различен от този към
комшията. - Ако и на тебе ти предстои толкова напрегнат ден, колкото се очертава да бъде моя, после можеш да почиваш цяла седмица!
Таксиметровият шофьор се усмихна пресилено и
потегли.
Бягаше от нещо, но от какво точно...... Нещо го гонеше. Не, той всъщност беше преследвача, но какво преследваше? Или все пак той беше жертвата? Не! Не беше! Бягаше по калдъръмена улица, която приличаше на онази, която водеше към Хисар Капия в Стария Пловдив, но не беше тя. Уж бягаше надолу по улицата, а се задъхваше. Дробовете го боляха. В устата му имаше вкус на кръв и го болеше далака. Ето я
жертвата! Голямо, подобно на куче животно.
Ох!
Ще те хвана! Падна ми!
Настигаше го, още метър - два и щеше да го докопа!
Ох! Копеле, ще те барна!
Падна ми! Препъна се, но стана и продължи да бяга. Сега звярът гонеше него.
Чакай, кой кого гони?! Аз, аз те гоня, не ти мен!
Обърна се и се нахвърли върху чудовището. Сега той беше чудовище! Ръцете му се сграбчиха козината на нещото, мека, топла козина. Нежна и някак гостоприемна като памучно бебешко одеяло. Зъбите му се впиха в шията на звяра и устата му се напълни с
кръв. Залочи жадно топла, вкусна кръв.... Не! Всъщност не е кръв, а водка! Ледено студена водка “Абсолют”! Прекрасна е! Пустите му финландци..... Ама аз не пия! Не ПИЯ!!!! Тази мисъл го попари като вряло олово! Сега ще пукна! Не трябваше да пия, не! Чудовището беше проснато в краката му мъртво. Уж мъртво, а му се смееше! Смееше му се!!! А пък едно странно чудовище.... Уж куче, пък с човешки крайници! С
два чифта човешки крака! И то крака като на бебе. Смешно! Куче с крачета като на бебенце!!?
Не трябваше да пия! Сега ще умра, не трябваше, млад съм!
Телефонът звънна.
Било е кошмар! Моментът на събуждането му хареса страхотно! По за предпочитане е да се събудиш от кошмар, отколкото с махмурлук!
- Нямам време за приказки! - по гласа на подполковник Баташки веднага се познаваше, че наистина е така. - След двайсет минути да си в окръжното!
- Какво.....?
- Утрепали са Главоча! Тръгвай!
Връзката прекъсна. От един кошмар та на друг!
След пет минути вече беше на тротоара пред блока.
- Здраве желаем, лейтенант Георгиев! Как си моето момче? - съседът от първия етаж се прибираше отнякъде.
- Екстра съм бай Владко. Ти от къде така рано - рано? Да не си бил по жени, ей!?
Старецът се засмя от сърце и тъкмо да отговори
нещо, таксито дойде.
- Айде, бай Владко, чао! И умната, ей, да не хванеш някоя болест! Към окръжното. - тонът към шофьора на таксито беше коренно различен от този към
комшията. - Ако и на тебе ти предстои толкова напрегнат ден, колкото се очертава да бъде моя, после можеш да почиваш цяла седмица!
Таксиметровият шофьор се усмихна пресилено и
потегли.
ГЛАВА 3
- ТОЙ -
Сепна се и за малко да се полее с кафе. Беше задрямал пред телевизора. Отново отпи глътка от още топлата напитка и пак влезе в банята.
Водата в легена с накиснатите дънкови панталони вече беше станала хладка. Той с неохота започна да търка кървавите петна. Само след десет минути се отказа. Нямаше и най-малък шанс дънките да станат като нови! Щеше да се наложи да ги изхвърли, нямаше как!
Отново се върна в хола при телевизора и кафето. По първа програма сериалът беше свършил и вървеше някаква реклама за ренде, което според създателите му щяло да доведе до революция във всяка кухня. Досада и половина! Както повечето неща по телевизията! Ако не се налагаше да чака новините, отдавна да си беше легнал, толкова му се спеше!
Върна се в кухнята и си направи сандвич от сирене Горгондзола с няколко листа рукола. Наля си и чаша сок от круша, много го харесваше. Рекламата беше свършила и беше започнал сутрешният блок. Разбираше, че едва ли в първите новини ще се чуе за това, което беше направил, но трябваше да чака, защото ако сега легнеше, щеше да заспи много дълбоко и нямаше да чуе това, което толкова го интересуваше. А него в
момента го интересуваше версията на компетентните органи. Беше едва седем и десет сутринта. Новини (вероятно дори извънредни!) щеше да има не по-рано от осем - осем и половина. Наистина имаше много време.
Бавно и с наслада изяде сандвича, като се стараеше да не обръща внимание на силния мирис на автършейв на ръцете си и изпи сока от круша. Стана, разкърши се и влезе в малката стая до спалнята, която ползваше за дрешник. Измъкна един анцуг и го
облече набързо. Взе ключовете и излезе, като се надяваше будката за вестници пред входа да е отворила.
Вече беше светло и по улицата имаше много коли. Бързо пресече. Без да каже нищо на вестникаря издърпа един брой на “24 часа” и без да изчака рестото забърза обратно към дома си. Затръшна вратата без да се обръща и отново седна пред телевизора, но
този път с вестник в ръцете. Нямаше как, трябваше да чака!
Времето вървеше много бавно, във вестника нямаше нищо интригуващо, а и по телевизията нямаше нищо, което да си заслужава вниманието! На няколко пъти с дистанционното направи обиколка по каналите, с надеждата да попадне на нещо забавно, но остана разочарован! По Mezzo вървеше повторение на “Така правят всички жени” от Моцарт. По Animal Planet някакви зоополицаи спасяваха шимпанзета от
немарливите им стопани. По Discovery имаше филм за Втората световна война, а Cartoon Network още не беше започнал.
Захвърли вестника на пода и се замисли за безсмислените покупки, които беше направил през изминалата година. Например телевизорът. Шейсет и
пет инчова плазма, марка “Льоеве”, включена към рисивър “Денон” и колони “Босе”, на обща стойност петдесет и осем хиляди лева! И всичко това, само за да
каже човек, че ги има, а в действителност не ти служат по-добре от нещо многократно по-евтино! Поне да имаше свестни програми....
Погледна часовника си. Беше само седем и половина! Колко бавно вървеше времето! Стана и след известни затруднения намери непрозрачна найлонова торба, в която напъха окървавените дънки. След малко вървеше по мократа улица към кофите за боклук с чантата в ръка. В началото смяташе да изгори дънките в камината, но само от мисълта за миризмата на изгоряло му се пригади, а и трябваше да ги чака да изсъхнат преди да се опита да ги запали. Едва ли някой щеше да ги намери, но се огледа внимателно дали някой не го гледа, преди да пусне торбата в кофата.
На връщане, пред съседната кооперация, мина покрай някакъв старец с напет вид, който говореше нещо с млад мъж, облечен с черно кожено яке, който
тъкмо влизаше в едно такси.
- И умната, ей, да не хванеш някоя болест! – викна весело от колата мъжът и затръшна вратата.
Старецът се засмя гръмогласно. Чуваше заразителния му смях зад себе си, чак докато влезе във входа.
Още преди да отключи вратата на апартамента чу, че телефонът пак звъни.
Сепна се и за малко да се полее с кафе. Беше задрямал пред телевизора. Отново отпи глътка от още топлата напитка и пак влезе в банята.
Водата в легена с накиснатите дънкови панталони вече беше станала хладка. Той с неохота започна да търка кървавите петна. Само след десет минути се отказа. Нямаше и най-малък шанс дънките да станат като нови! Щеше да се наложи да ги изхвърли, нямаше как!
Отново се върна в хола при телевизора и кафето. По първа програма сериалът беше свършил и вървеше някаква реклама за ренде, което според създателите му щяло да доведе до революция във всяка кухня. Досада и половина! Както повечето неща по телевизията! Ако не се налагаше да чака новините, отдавна да си беше легнал, толкова му се спеше!
Върна се в кухнята и си направи сандвич от сирене Горгондзола с няколко листа рукола. Наля си и чаша сок от круша, много го харесваше. Рекламата беше свършила и беше започнал сутрешният блок. Разбираше, че едва ли в първите новини ще се чуе за това, което беше направил, но трябваше да чака, защото ако сега легнеше, щеше да заспи много дълбоко и нямаше да чуе това, което толкова го интересуваше. А него в
момента го интересуваше версията на компетентните органи. Беше едва седем и десет сутринта. Новини (вероятно дори извънредни!) щеше да има не по-рано от осем - осем и половина. Наистина имаше много време.
Бавно и с наслада изяде сандвича, като се стараеше да не обръща внимание на силния мирис на автършейв на ръцете си и изпи сока от круша. Стана, разкърши се и влезе в малката стая до спалнята, която ползваше за дрешник. Измъкна един анцуг и го
облече набързо. Взе ключовете и излезе, като се надяваше будката за вестници пред входа да е отворила.
Вече беше светло и по улицата имаше много коли. Бързо пресече. Без да каже нищо на вестникаря издърпа един брой на “24 часа” и без да изчака рестото забърза обратно към дома си. Затръшна вратата без да се обръща и отново седна пред телевизора, но
този път с вестник в ръцете. Нямаше как, трябваше да чака!
Времето вървеше много бавно, във вестника нямаше нищо интригуващо, а и по телевизията нямаше нищо, което да си заслужава вниманието! На няколко пъти с дистанционното направи обиколка по каналите, с надеждата да попадне на нещо забавно, но остана разочарован! По Mezzo вървеше повторение на “Така правят всички жени” от Моцарт. По Animal Planet някакви зоополицаи спасяваха шимпанзета от
немарливите им стопани. По Discovery имаше филм за Втората световна война, а Cartoon Network още не беше започнал.
Захвърли вестника на пода и се замисли за безсмислените покупки, които беше направил през изминалата година. Например телевизорът. Шейсет и
пет инчова плазма, марка “Льоеве”, включена към рисивър “Денон” и колони “Босе”, на обща стойност петдесет и осем хиляди лева! И всичко това, само за да
каже човек, че ги има, а в действителност не ти служат по-добре от нещо многократно по-евтино! Поне да имаше свестни програми....
Погледна часовника си. Беше само седем и половина! Колко бавно вървеше времето! Стана и след известни затруднения намери непрозрачна найлонова торба, в която напъха окървавените дънки. След малко вървеше по мократа улица към кофите за боклук с чантата в ръка. В началото смяташе да изгори дънките в камината, но само от мисълта за миризмата на изгоряло му се пригади, а и трябваше да ги чака да изсъхнат преди да се опита да ги запали. Едва ли някой щеше да ги намери, но се огледа внимателно дали някой не го гледа, преди да пусне торбата в кофата.
На връщане, пред съседната кооперация, мина покрай някакъв старец с напет вид, който говореше нещо с млад мъж, облечен с черно кожено яке, който
тъкмо влизаше в едно такси.
- И умната, ей, да не хванеш някоя болест! – викна весело от колата мъжът и затръшна вратата.
Старецът се засмя гръмогласно. Чуваше заразителния му смях зад себе си, чак докато влезе във входа.
Още преди да отключи вратата на апартамента чу, че телефонът пак звъни.
ГЛАВА 4
- ВИНОВНИЯТ -
Име: Валентин Кирилов Митковски - Главоча
Възраст: 36 години
Семейно положение: Неженен
Образование: Средно. Спортно училище, борба - свободен стил.
Криминално проявен. Не осъждан. С единайсет висящи дела за трафик на хора, склоняване към проституция, изнасилване, незаконно притежаване на оръжие, рекет и побой.
Още с отварянето на очите болката нахлу в главата и стомаха му едновременно! В устата му имаше вкус на нещо неопределено, но страшно гадно! Повръщаше му се. Имаше много тежък махмурлук!
- Дейба мама му! - изпсува на глас и седна на леглото. Стана му още по зле. С усилие успя да фокусира погледа си и потърси из стаята панталоните. Нямаше ги. Кой знае къде ги беше събул тая сутрин!? Беше се прибрал толкова пиян, че не помнеше нищо!
Сигурно беше изпил не по-малко от две бутилки уиски и най-малко петнайсет бири! Даже и за мъж с неговите физически данни си беше много!
Изправи се с мъка и се дотътри до антрето. Панталоните ги нямаше и там. Ходеше му се до тоалетната и даже с упоения, все още от алкохола мозък се изненада много от това, че намери дънките си там, пред тоалетната чиния! Веднага забрави за физиологичните си нужди! Бръкна в задния ляв джоб и извади малка пластмасова кутийка. Почти на бегом влезе в кухнята и направо върху плота на масата изтърси от кутийката цялото и съдържание. За малко да разпилее кокаина по цялата маса от бързане! Без да си прави труда да го оформи на линийка, направо натопи носа си в белия прашец и смръкна мощно като прахосмукачка. След по-малко от две минути беше като нов, все едно никога не беше вкусвал алкохол.
Влезе пак в тоалетната, а след това си взе дълъг душ, като редуваше студена и топла вода. Започваше да огладнява. Зачуди се дали да си направи нещо сам или да отиде да яде навън. Допреди една година в това отношение му беше по-лесно, защото майка му
още беше жива. Почина от притеснение. Не можа да понесе срама от ужасното нещо, което беше извършил синът и.
Валентин така и не можа да проумее, какво толкова беше направил! Изобщо такива престъпления се вършат по правило от хора с много нисък интелект. Всъщност и защитата му използва тази му черта, плюс факта, че по време на извършването на престъплението е бил много дрогиран. Успяха, защото подкрепиха доводите си с няколко солидни подкупа и няколко премерени заплахи!
Сестра му отдавна не беше в страната. Работеше като медицинска сестра в Либия. Изобщо за нея брат и беше мъртъв. Баща му почина още през 1984 година.
Реши да яде навън. Погледна часовника си. Вече беше шестнайсет и трийсет. Тъкмо, помисли си, ще бодне някъде едно шкембенце и после ще види.
Телефонът му иззвъня.
- Аре, майна, ща вода неска в “Каруцата”- беше Циклопа, стара негова дружка от спортното и той с една дузина висящи дела. - Ша пей Сузана таа вечар,
мале, к’ви бомби има таа путка! Знам един пич, дето може да ни уреди с нея! Малко множко искала, дейба и курвата, ама ша са разберем!
- Ей, ако е верно т’ва, ща черпа цело шише Джони черно, кълна се! Кока имаш ли?
Циклопа с това си докарваше основния доход. Държеше повечето дилъри в града.
- Бай Хуй, ща зарина в кока! Ти виждал ли си чалгаджийка дет’ да не духа за кинти!? - смехът му щеше да счупи телефона. - Га ша са видим?
- Пред “Каруцата” в 12. Става ли?
- А ве, бай хуй, концертът почва в единайсет! Най-късно в девет и пол’вина да си вътре! Аре чао!
- Чао!
Валентин беше виждал по телевизията въпросната певица. Още преди да завърши училище вече беше известна чалга прима, за която неофициално се знаеше, че нищо не може да я спре по пътя към славата и парите! Макар и само осемнайсетгодишна, вече се знаеше за многобройните и авантюри с известни и по-малко известни подземни босове, мутри и “добре облечени бизнесмени”! Усилено се говореше и за това, че не отказва и някои по-деликатни услуги на по-заможните си фенове, стига “офертата” да е добра!
След бутилка ”Кола” и няколко солидни глътки водка, направо от шишето от хладилника, вече беше готов за вечерта.
От няколко години живееше така. От кръчма в кръчма, от напиване в напиване, от доза в доза..... От рекета и другите неща си докарваше предостатъчно за ядене, пиене и кока. За жени почти не даваше пари. Само в случаи като този, който очакваше тази
вечер му се налагаше да се “изръси”, иначе момичетата му даваха лесно. Просто повечето ги беше страх да му откажат, а тези, които се дърпаха, няколкото шамара бързо ги “убеждаваха”, че е безсмислено да се
съпротивляват.
Тази вечер се очертаваше като много готина! Щеше да се напие като свиня. Щеше, при повече късмет, да чука фолкзвезда и щеше да се зареди с кока от Циклопа поне за седмица напред!
- Супер!!!
От водката и кокаина направо му се пееше!
Асансьорът не работеше и той тръгна по стълбите, като си подсвиркваше весело!
Страхотна вечер щеше да бъде! Извади цигара от вътрешния джоб на якето си и с наслада я помириса. Запали я и вдиша дима дълбоко. “Голям кеф! - по-
мисли си. - Дали да не взема и малко ганджа? Ще взема, к’во пък! Бал съм му мамата! Такава вечер ме чака, що да не си взема!”
Започваше да вали, но това изобщо не го притесни.
Вечерта щеше наистина да е много специална! Последната вечер в живота му!
Име: Валентин Кирилов Митковски - Главоча
Възраст: 36 години
Семейно положение: Неженен
Образование: Средно. Спортно училище, борба - свободен стил.
Криминално проявен. Не осъждан. С единайсет висящи дела за трафик на хора, склоняване към проституция, изнасилване, незаконно притежаване на оръжие, рекет и побой.
Още с отварянето на очите болката нахлу в главата и стомаха му едновременно! В устата му имаше вкус на нещо неопределено, но страшно гадно! Повръщаше му се. Имаше много тежък махмурлук!
- Дейба мама му! - изпсува на глас и седна на леглото. Стана му още по зле. С усилие успя да фокусира погледа си и потърси из стаята панталоните. Нямаше ги. Кой знае къде ги беше събул тая сутрин!? Беше се прибрал толкова пиян, че не помнеше нищо!
Сигурно беше изпил не по-малко от две бутилки уиски и най-малко петнайсет бири! Даже и за мъж с неговите физически данни си беше много!
Изправи се с мъка и се дотътри до антрето. Панталоните ги нямаше и там. Ходеше му се до тоалетната и даже с упоения, все още от алкохола мозък се изненада много от това, че намери дънките си там, пред тоалетната чиния! Веднага забрави за физиологичните си нужди! Бръкна в задния ляв джоб и извади малка пластмасова кутийка. Почти на бегом влезе в кухнята и направо върху плота на масата изтърси от кутийката цялото и съдържание. За малко да разпилее кокаина по цялата маса от бързане! Без да си прави труда да го оформи на линийка, направо натопи носа си в белия прашец и смръкна мощно като прахосмукачка. След по-малко от две минути беше като нов, все едно никога не беше вкусвал алкохол.
Влезе пак в тоалетната, а след това си взе дълъг душ, като редуваше студена и топла вода. Започваше да огладнява. Зачуди се дали да си направи нещо сам или да отиде да яде навън. Допреди една година в това отношение му беше по-лесно, защото майка му
още беше жива. Почина от притеснение. Не можа да понесе срама от ужасното нещо, което беше извършил синът и.
Валентин така и не можа да проумее, какво толкова беше направил! Изобщо такива престъпления се вършат по правило от хора с много нисък интелект. Всъщност и защитата му използва тази му черта, плюс факта, че по време на извършването на престъплението е бил много дрогиран. Успяха, защото подкрепиха доводите си с няколко солидни подкупа и няколко премерени заплахи!
Сестра му отдавна не беше в страната. Работеше като медицинска сестра в Либия. Изобщо за нея брат и беше мъртъв. Баща му почина още през 1984 година.
Реши да яде навън. Погледна часовника си. Вече беше шестнайсет и трийсет. Тъкмо, помисли си, ще бодне някъде едно шкембенце и после ще види.
Телефонът му иззвъня.
- Аре, майна, ща вода неска в “Каруцата”- беше Циклопа, стара негова дружка от спортното и той с една дузина висящи дела. - Ша пей Сузана таа вечар,
мале, к’ви бомби има таа путка! Знам един пич, дето може да ни уреди с нея! Малко множко искала, дейба и курвата, ама ша са разберем!
- Ей, ако е верно т’ва, ща черпа цело шише Джони черно, кълна се! Кока имаш ли?
Циклопа с това си докарваше основния доход. Държеше повечето дилъри в града.
- Бай Хуй, ща зарина в кока! Ти виждал ли си чалгаджийка дет’ да не духа за кинти!? - смехът му щеше да счупи телефона. - Га ша са видим?
- Пред “Каруцата” в 12. Става ли?
- А ве, бай хуй, концертът почва в единайсет! Най-късно в девет и пол’вина да си вътре! Аре чао!
- Чао!
Валентин беше виждал по телевизията въпросната певица. Още преди да завърши училище вече беше известна чалга прима, за която неофициално се знаеше, че нищо не може да я спре по пътя към славата и парите! Макар и само осемнайсетгодишна, вече се знаеше за многобройните и авантюри с известни и по-малко известни подземни босове, мутри и “добре облечени бизнесмени”! Усилено се говореше и за това, че не отказва и някои по-деликатни услуги на по-заможните си фенове, стига “офертата” да е добра!
След бутилка ”Кола” и няколко солидни глътки водка, направо от шишето от хладилника, вече беше готов за вечерта.
От няколко години живееше така. От кръчма в кръчма, от напиване в напиване, от доза в доза..... От рекета и другите неща си докарваше предостатъчно за ядене, пиене и кока. За жени почти не даваше пари. Само в случаи като този, който очакваше тази
вечер му се налагаше да се “изръси”, иначе момичетата му даваха лесно. Просто повечето ги беше страх да му откажат, а тези, които се дърпаха, няколкото шамара бързо ги “убеждаваха”, че е безсмислено да се
съпротивляват.
Тази вечер се очертаваше като много готина! Щеше да се напие като свиня. Щеше, при повече късмет, да чука фолкзвезда и щеше да се зареди с кока от Циклопа поне за седмица напред!
- Супер!!!
От водката и кокаина направо му се пееше!
Асансьорът не работеше и той тръгна по стълбите, като си подсвиркваше весело!
Страхотна вечер щеше да бъде! Извади цигара от вътрешния джоб на якето си и с наслада я помириса. Запали я и вдиша дима дълбоко. “Голям кеф! - по-
мисли си. - Дали да не взема и малко ганджа? Ще взема, к’во пък! Бал съм му мамата! Такава вечер ме чака, що да не си взема!”
Започваше да вали, но това изобщо не го притесни.
Вечерта щеше наистина да е много специална! Последната вечер в живота му!
ГЛАВА 5
- ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР -
Дъждът се засилваше. Капките ставаха все по-едри, а само преди десет минути на човек едва ли би му хрумнало, че това няма да е само едно най-обикновено кратко октомврийско преваляване.
Мъжът погледна нагоре и задържа погледа си върху луната и облакът, който се опитваше да я затули. По всичко личеше, че ще успее, а и облаците, които идваха след него показваха, че това няма да е само кратко преваляване, а ще вали цялата нощ. “Толкова по-добре!” - помисли си мъжът и се усмихна, докато
със свободната си ръка вдигна широката яка на коженото си манто.
Усмивката му беше спокойна, без следа от безпокойство или страх. Безгрижна усмивка на безгрижен човек, който се разхожда в есенната нощ.
- Чу ме какво те питах. Да повторя ли? – спокойно каза мъжът, все още загледан към мястото, на което допреди секунда беше луната.
Дебелият късо подстриган тип с четиристотин и осемдесет грамова златна верига на надипления си врат, който лежеше проснат по корем в краката на мъжа с коженото манто, само изхриптя нечленоразделно и се закашля немощно. Тялото му се изви бавно в опит да се застане на четири крака, но единственото, което успя да направи бе, че се изтърколи на левия си хълбок и остана така. Дясната ръка на дебелака задраска по плочките на тротоара, като че ли търсеше нещо.
За няколко секунди луната се опита да надвие закрилите я облаци и освети падналия. Гледката беше кошмарно - отблъскваща и същевременно гротескно - красива като картина на Дали. За секунда, като че ли въздухът около дебелия и тротоарът, върху който беше проснат, засияха в призрачно розово. На няколко педи от главата му блестяха някакви дребни предмети. Човекът с мантото премести погледа си от дъждовното небе и се загледа в тях. Усмивката му стана още по-приятна. “Като перли, - помисли си – перли с кариеси!” Почти се засмя. Нямаше нужда да навежда, за да разбере, какво представляваха странните неща върху плочника, знаеше отлично! Преди няколко минути той лично ги беше избил с тока на обувката си от устата на мъжа със златния синджир.
- Явно ще трябва да повторя. - в гласа му имаше досада. - С коя ръка държеше главата на момиченцето, докато го караше да ти прави онези гадости?
Другият извъртя едрата си глава и погледна на горе.
- Ша......фти....епфа.....мммай...
Пжжжж........ звукът от искрата на електрошоковия апарат в лявата ръка на човека с мантото припомни на дебелия кой командва в случая.
От чалга клуба долитаха приглушени басови звуци. Вътре никой все още не се интересуваше къде е и защо още се бави. Пък и алкохола, тревата и кокаина
си вършеха работата безотказно!
- Предполагам, че малко сбърках, като ти изкъртих повечето зъби, малко трудно ще водим разговор така. Съжалявам! - по гласа му се разбираше, че говори искрено. - Не чух отговора! С коя ръка? Виж, положението ти е сериозно, а аз имам много време, до
изгрева има още горе-долу пет часа, така че можем да си седим тук още дълго, но по-добре да приключим бързо. Няма смисъл, повярвай ми, няма смисъл да се бавим! Та с коя ръка, а?
С всяка изминала секунда дъждът правеше локвата кръв все по-голяма. Светлината на единствената работеща лампа в края на пустата улица беше достатъчна, за да се види, как дъждовните капки правеха кървави балончета пред разнебитената мутра на
дебелия.
- Няма кой да ни види тук. Никое от приятелчетата ти, колкото и да е надрусано, няма да дойде дотук да пикае като теб в тоя дъжд. Пък и други хора по това време едва ли ще минат. Смее ли някой - а си минал покрай чалга клуб “Каруцата” - а си си изял боя от някоя дрогирана мутра....
Мъжът ритна жертвата си в корема не много силно, по-скоро подканващо.
- Хайде, отговори, моля ти се, с коя ръка, а?
- Офрафтафха мфе.... - очевидно му беше трудно да говори. - Нефихнен съм...ъъъъх...
Острата обувка отново се заби в тлъстото му шкембе, този път доста по-силно.
- Оправдаха те, а?! Това, че си бил дрогиран те оневинява, така ли? Пък и като прибавиш петнайсетина хиляди за съдията ставаш съвсем невинен, нали?
Спокойствието в гласа на човека вече го нямаше.
- Детето умря след една година от рак, вследствие на стреса, а ти си ходиш спокойно по улиците и продължаваш да си се дрогираш по кръчмите с разни тъпи фльорци! За последен път те питам, с коя ръка държеше детето, храчко миризлива, казвай!
Дебелият се опита да докара гневен израз върху разкървавеното си лице.
- Ооооооо! На големия мъжкар май не му харесва да го наричат с обидни прилагателни! Така ли? Знаеш ли какво, май не си на ясно, какво ти е положението. И като сме почнали да се дразним, да продължим. За мен ти и храчка не си, ти си, я да видим, за да ме разбереш по-добре, ще го кажа на твоя език, ти си
направо путка! Ясно?
Наистина на дебелия му притъмня пред очите от гняв!
- Лелееее, ама ти се бил много страшен, бе, Главоч! - мъжът с мантото се засмя от сърце - Не, Главоч, не си страшен. Жалък си! Ако се видиш от страни на какво приличаш... Топка от лой и лайна в калта, там, където ти е мястото! На теб и на всичките такива боклуци като тебе, дето не могат да впечатлят жените с нещо друго, освен с пари! Разбра ли, путко? А?
Ритниците заваляха като канонада по лицето и
гърдите на дебелия.
- Да караш тринайсет годишно дете да ти духа е голяма работа, а, путко! А?
Целите обувки и крачолите на човека бяха в кръв.
- Добре! Както искаш! Повече не питам!
Докато прибираше електрошока в джоба на мантото си с едната си ръка, с другата извади от другия джоб ролка широк лейкопласт и пакетче хартиени салфетки. Спокойно отвори пакета и извади една кърпичка. Приклекна до главата на жертвата си и внимателно започна да почиства кръвта от обезобразената му уста. След малко се убеди, че няма смисъл и прибра напоената салфетка в джоба си. Замаян от ударите в главата, дебелият само дишаше тежко, хриптейки, без да разбира какво става. След малко устата му беше здраво залепена с лейкопласта. Човекът до него се изправи и извади от задния джоб на дънките си чифт белезници. За секунда се замисли къде да закопчае ръцете, отпред или отзад и реши да го направи отпред. След още секунда белезниците изщракаха.
- Е, щом не искаш да отговориш, приемам, че отговорът ти е: и с двете. Май не разбираш, какво ще ти се случи. Секунда и ще разбереш!
Изведнъж разбърканото съзнание на мутрата се изясни. Дясното му око беше изцяло затворено от огромния оток около него, но лявото беше невредимо и той видя, че под носа му е пъхнато шишенце с амоняк.
- Така е драги, всичко на този свят се връща! Чел ли си “Престъпление и наказание” от Достоевски? Ама и аз съм един..... Ти сигурно едва се подписваш, а аз те питам, дали си чел Достоевски. Нищо! Поуката от този роман е, че няма как да се избегне възмездието! Или ще те хванат и осъдят, или ако това не стане, съвестта ти ще те изгризе парче по парче! Е, теб не те осъдиха, а думата “съвест” едва ли ти говори
нещо, тъй че аз взех нещата в свои ръце.
Насилникът започна да проумява, какво го чакаше. Погледът му беше прикован върху ръцете на нападателя. Ужасът го връхлетя изведнъж, като вледеняваща вълна. Кръвта по лицето му започна да се смесва със сълзите, които рукнаха и от здравото и от
нараненото му око. Непознатият държеше нещо като трион.
- Е, хайде сега! Такъв голям мъж, пък плаче! Хубава работа! Всъщност и аз на твоето място щях да се разплача. Държа да ти кажа нещо. Ако ми беше отговорил на въпроса, участта ти щеше да е по-лека! Наполовина по-лека! - мъжът се замисли за секунда. -
Не, че нямаше пак да умреш, но карай! Може пък така да е по-добре! - усмихна се, сякаш искаше да окуражи жертвата си. - Да започваме, а?
По улицата не се виждаше никой. От към чалга бара се чуваха силната музика, вокалните мъки на фолкзвездата и въодушевеният рев на почитателите и.
Облаците се бяха наслоили по небето, сякаш обединени от желанието да не позволят на нежната луна да види ужасните неща, които се случваха в този момент на дебелия със златния синджир.
Дъждът стана проливен и вятърът се засили.
Дъждът се засилваше. Капките ставаха все по-едри, а само преди десет минути на човек едва ли би му хрумнало, че това няма да е само едно най-обикновено кратко октомврийско преваляване.
Мъжът погледна нагоре и задържа погледа си върху луната и облакът, който се опитваше да я затули. По всичко личеше, че ще успее, а и облаците, които идваха след него показваха, че това няма да е само кратко преваляване, а ще вали цялата нощ. “Толкова по-добре!” - помисли си мъжът и се усмихна, докато
със свободната си ръка вдигна широката яка на коженото си манто.
Усмивката му беше спокойна, без следа от безпокойство или страх. Безгрижна усмивка на безгрижен човек, който се разхожда в есенната нощ.
- Чу ме какво те питах. Да повторя ли? – спокойно каза мъжът, все още загледан към мястото, на което допреди секунда беше луната.
Дебелият късо подстриган тип с четиристотин и осемдесет грамова златна верига на надипления си врат, който лежеше проснат по корем в краката на мъжа с коженото манто, само изхриптя нечленоразделно и се закашля немощно. Тялото му се изви бавно в опит да се застане на четири крака, но единственото, което успя да направи бе, че се изтърколи на левия си хълбок и остана така. Дясната ръка на дебелака задраска по плочките на тротоара, като че ли търсеше нещо.
За няколко секунди луната се опита да надвие закрилите я облаци и освети падналия. Гледката беше кошмарно - отблъскваща и същевременно гротескно - красива като картина на Дали. За секунда, като че ли въздухът около дебелия и тротоарът, върху който беше проснат, засияха в призрачно розово. На няколко педи от главата му блестяха някакви дребни предмети. Човекът с мантото премести погледа си от дъждовното небе и се загледа в тях. Усмивката му стана още по-приятна. “Като перли, - помисли си – перли с кариеси!” Почти се засмя. Нямаше нужда да навежда, за да разбере, какво представляваха странните неща върху плочника, знаеше отлично! Преди няколко минути той лично ги беше избил с тока на обувката си от устата на мъжа със златния синджир.
- Явно ще трябва да повторя. - в гласа му имаше досада. - С коя ръка държеше главата на момиченцето, докато го караше да ти прави онези гадости?
Другият извъртя едрата си глава и погледна на горе.
- Ша......фти....епфа.....мммай...
Пжжжж........ звукът от искрата на електрошоковия апарат в лявата ръка на човека с мантото припомни на дебелия кой командва в случая.
От чалга клуба долитаха приглушени басови звуци. Вътре никой все още не се интересуваше къде е и защо още се бави. Пък и алкохола, тревата и кокаина
си вършеха работата безотказно!
- Предполагам, че малко сбърках, като ти изкъртих повечето зъби, малко трудно ще водим разговор така. Съжалявам! - по гласа му се разбираше, че говори искрено. - Не чух отговора! С коя ръка? Виж, положението ти е сериозно, а аз имам много време, до
изгрева има още горе-долу пет часа, така че можем да си седим тук още дълго, но по-добре да приключим бързо. Няма смисъл, повярвай ми, няма смисъл да се бавим! Та с коя ръка, а?
С всяка изминала секунда дъждът правеше локвата кръв все по-голяма. Светлината на единствената работеща лампа в края на пустата улица беше достатъчна, за да се види, как дъждовните капки правеха кървави балончета пред разнебитената мутра на
дебелия.
- Няма кой да ни види тук. Никое от приятелчетата ти, колкото и да е надрусано, няма да дойде дотук да пикае като теб в тоя дъжд. Пък и други хора по това време едва ли ще минат. Смее ли някой - а си минал покрай чалга клуб “Каруцата” - а си си изял боя от някоя дрогирана мутра....
Мъжът ритна жертвата си в корема не много силно, по-скоро подканващо.
- Хайде, отговори, моля ти се, с коя ръка, а?
- Офрафтафха мфе.... - очевидно му беше трудно да говори. - Нефихнен съм...ъъъъх...
Острата обувка отново се заби в тлъстото му шкембе, този път доста по-силно.
- Оправдаха те, а?! Това, че си бил дрогиран те оневинява, така ли? Пък и като прибавиш петнайсетина хиляди за съдията ставаш съвсем невинен, нали?
Спокойствието в гласа на човека вече го нямаше.
- Детето умря след една година от рак, вследствие на стреса, а ти си ходиш спокойно по улиците и продължаваш да си се дрогираш по кръчмите с разни тъпи фльорци! За последен път те питам, с коя ръка държеше детето, храчко миризлива, казвай!
Дебелият се опита да докара гневен израз върху разкървавеното си лице.
- Ооооооо! На големия мъжкар май не му харесва да го наричат с обидни прилагателни! Така ли? Знаеш ли какво, май не си на ясно, какво ти е положението. И като сме почнали да се дразним, да продължим. За мен ти и храчка не си, ти си, я да видим, за да ме разбереш по-добре, ще го кажа на твоя език, ти си
направо путка! Ясно?
Наистина на дебелия му притъмня пред очите от гняв!
- Лелееее, ама ти се бил много страшен, бе, Главоч! - мъжът с мантото се засмя от сърце - Не, Главоч, не си страшен. Жалък си! Ако се видиш от страни на какво приличаш... Топка от лой и лайна в калта, там, където ти е мястото! На теб и на всичките такива боклуци като тебе, дето не могат да впечатлят жените с нещо друго, освен с пари! Разбра ли, путко? А?
Ритниците заваляха като канонада по лицето и
гърдите на дебелия.
- Да караш тринайсет годишно дете да ти духа е голяма работа, а, путко! А?
Целите обувки и крачолите на човека бяха в кръв.
- Добре! Както искаш! Повече не питам!
Докато прибираше електрошока в джоба на мантото си с едната си ръка, с другата извади от другия джоб ролка широк лейкопласт и пакетче хартиени салфетки. Спокойно отвори пакета и извади една кърпичка. Приклекна до главата на жертвата си и внимателно започна да почиства кръвта от обезобразената му уста. След малко се убеди, че няма смисъл и прибра напоената салфетка в джоба си. Замаян от ударите в главата, дебелият само дишаше тежко, хриптейки, без да разбира какво става. След малко устата му беше здраво залепена с лейкопласта. Човекът до него се изправи и извади от задния джоб на дънките си чифт белезници. За секунда се замисли къде да закопчае ръцете, отпред или отзад и реши да го направи отпред. След още секунда белезниците изщракаха.
- Е, щом не искаш да отговориш, приемам, че отговорът ти е: и с двете. Май не разбираш, какво ще ти се случи. Секунда и ще разбереш!
Изведнъж разбърканото съзнание на мутрата се изясни. Дясното му око беше изцяло затворено от огромния оток около него, но лявото беше невредимо и той видя, че под носа му е пъхнато шишенце с амоняк.
- Така е драги, всичко на този свят се връща! Чел ли си “Престъпление и наказание” от Достоевски? Ама и аз съм един..... Ти сигурно едва се подписваш, а аз те питам, дали си чел Достоевски. Нищо! Поуката от този роман е, че няма как да се избегне възмездието! Или ще те хванат и осъдят, или ако това не стане, съвестта ти ще те изгризе парче по парче! Е, теб не те осъдиха, а думата “съвест” едва ли ти говори
нещо, тъй че аз взех нещата в свои ръце.
Насилникът започна да проумява, какво го чакаше. Погледът му беше прикован върху ръцете на нападателя. Ужасът го връхлетя изведнъж, като вледеняваща вълна. Кръвта по лицето му започна да се смесва със сълзите, които рукнаха и от здравото и от
нараненото му око. Непознатият държеше нещо като трион.
- Е, хайде сега! Такъв голям мъж, пък плаче! Хубава работа! Всъщност и аз на твоето място щях да се разплача. Държа да ти кажа нещо. Ако ми беше отговорил на въпроса, участта ти щеше да е по-лека! Наполовина по-лека! - мъжът се замисли за секунда. -
Не, че нямаше пак да умреш, но карай! Може пък така да е по-добре! - усмихна се, сякаш искаше да окуражи жертвата си. - Да започваме, а?
По улицата не се виждаше никой. От към чалга бара се чуваха силната музика, вокалните мъки на фолкзвездата и въодушевеният рев на почитателите и.
Облаците се бяха наслоили по небето, сякаш обединени от желанието да не позволят на нежната луна да види ужасните неща, които се случваха в този момент на дебелия със златния синджир.
Дъждът стана проливен и вятърът се засили.
ГЛАВА 6
- АЛКОХОЛИКЪТ -
Улицата още беше мокра, а беше спряло да вали преди повече от два часа. Имаше лека мъгла. Георгиев беше накарал шофьора на таксито да спре на две преки преди улицата, на която беше станало убийството. Не искаше след три минути всички фирми за таксиметрови услуги да разберат, какво е станало през нощта. Това значеше, че целият град щеше да научи най-късно до десет преди обед!
Въобще, странно племе са това шофьорите! Някой беше казал, че който не става за нищо става военен, а който и за военен не става - става шофьор. Преди години, когато отбиваше военната си служба, в ротата на Георгиев имаше един взводен командир, който на сутрешната проверка, при разясняването на дневната програма, повтаряше всичко по два пъти, за да нямат после шофьорите основание да се оправдават, че нищо не са разбрали. Пък и откакто продаде колата си, на Георгиев му се налагаше доста често да ползва такси и вече беше твърдо убеден, че в такси не е възможно да се води някакъв интелектуален разговор! Обаче, не е възможно да не се отбележат и някои твърде положителни качества, които имат представителите на тази прослойка на обществото! Лоялността им един към друг, например. Никога няма да видиш някой таксиметров шофьор да прережда на стоянката колегите си, за тях това просто е изключено!
Преди около година имаше един доста показателен пример. Някакъв дрогиран пикльо се беше опитал да обере един таксиджия, заплашвайки го с нож. Шофьорът, обаче се оказал смел човек и успял да обезоръжи нападателя си и да повика подкрепление по радиостанцията. Георгиев си спомняше с усмивка, как паркинга пред първо РПУ беше пожълтял от коли на весело псуващи таксиметрови шофьори, участвали в предаването в ръцете на полицията на надрусания, злополучен обирджия. Е, бяха го понатупали малко преди това.....
Мислейки върху тази тема, Георгиев се изкачваше по стръмната улица, която водеше към чалга - бар “Каруцата” и на която беше станало убийството. Вече се виждаха полицейските коли, които, умишлено паркирани безредно, за да се затрудни достъпът до мястото, бяха заели всяко свободно място по тротоарите и по самата улица.
Някаква неприятна миризма се носеше във въз-
духа. В началото по-слабо, а с всяка изминала секунда все по-силно и по-силно! Миришеше на повърнато.
- А, господин лейтенант. Добро утро! Насам, ако обичате. - униформеният сержант явно го познаваше. - Дано да не сте закусил тая сутрин, че гледката хич не е за хора с пълни стомаси.
- Очевидно!
На Георгиев му се стори, че след ироничния въпрос за закуската, една групичка от четирима – петима бездействащи униформени се изкикотиха. Стана му криво.
Вярно, че допреди известно време, докато още пиеше, му се случваше да удари едно малко питие и сутрин, но това вече беше минало. Пък и едва ли някой
го е знаел! Заблуждаваше се. Всички знаеха. Хихикането продължи точно толкова, колкото да го вбеси.
- Момци.... - всички във веселата за негова сметка група бяха по-възрастни от него. - Скучно ли ви е, а?
Най-близкият до него сержант, с ръце в джобовете, го изгледа отгоре до долу.
- Що гос’ин лейтнант? - в мъничките му очи се четеше насмешка.
- Ми щото, като ви гледам теб и колегите ти, май нямате много работа.
- Миии...е, не, че такова... - сержантът се ухили широко.
- Я, бягай до някое кафене дето работи и ми вземи един чай!
Усмивките на веселата полицейска дружина из-
чезнаха.
- Моля? Аз да не сам сервитьорка, гос’ин.....
- Без захар.
Нахаканият полицай се огледа, като че ли това не се отнасяше за него, а за някой друг. Сега колегите му гледаха с насмешка него. Гледаше го и Георгиев, но не с ирония, а съвсем сериозно. Явно не се шегуваше.
- Коя е тая нежна душа, дето не е могла да издържи на гледката и си е изповръщала червата на две педи от мястото на престъплението? Ебати и лигльовците! А? Кой? Някой ще ми разясни ли тая дилема?
Притежателят на гласа явно беше много ядосан!
Георгиев се подсмихна под мустак, загледан след затътрилия се за чай полицай. Погледна към останалите полицаи - майтапчии. И те го гледаха, но вече без никаква следа от усмивка. Бяха си научили урока!
- Погледни ги бе, Георгиев! - продължи да крещи ядосаният. - Свини! И това ми били професионалисти! Педерастчета, що не си стоите на село, ами дойдохте в града да ставате ченгета!?
“И този път Вълчанов е дошъл по-рано!” - помисли си. Огледа лицата на колегите си, бяха доста бледи! Явно беше, че повърнатото не е най-неприятната част от гледката!
- Я да видим, за какво става въпрос.... - по-скоро на себе си, отколкото на някой конкретно си каза Георгиев и се наведе, за да премине под жълтата найлонова лента с надпис ”Полицейска линия. Не преминавай!”
- Поредната убита мутра.
Георгиев погледна човека пред себе си, който му
беше отговорил.
- Оооо, Папарашки, драго ми е! Ти ли си дежурен днес?
Папаташки беше двайсет и седем годишен млад човек, дълъг и тънък като спица. Той му беше казал по мобилния да не ходи в окръжното, а да дойде направо на местопрестъплението.
Беше в полицията от три години и работеше в оперативната група. Майстор по свалянето на отпечатъци, вземането на проби и т.н. Прякорът му или по-скоро промененото му в прякор име “Папарашки” се дължеше на страстта му към фотографията и на руския фотоапарат “Зенит”, с който не се разделяше почти никога.
- Не бе, колегата нещо не бил добре, та ме вдигнаха рано - рано! Бях на гости снощи, та почти не съм спал! - личеше му. - Гадна работа! Няма майтап!
Последното беше казано с поглед към мястото,
около което се бяха накупчили десетина цивилни полицаи. Единият от тях се обърна и махна към двамата.
- Ела, ела да видиш, за какво става въпрос! – беше майор Вълчанов. - Професионалисти! Пфу.... – явно беше страшно възмутен! - Да се издрайфаш почти
върху жертвата! Ебати......
- Ако разрешите, господин майор... Никой от нашите не го е направил. - гласът на Папаташки звучеше притеснено. Вълчанов имаше славата на човек, който много - много не позволяваше на по-нискостоящите да се обаждат и държеше всеки да си знае мястото! Майорът беше среден на ръст, но в действителност изглеждаше по-нисък, защото имаше несъразмерно широки за ръста си рамене. На младини е бил боксьор и оттогава му бяха останали накриво зарасналият счупен нос, безформените уши и навикът всяка сутрин да скача на въже. Това последното, за скачането на въже, беше неизчерпаем източник на майтапи от страна на колегите му, които той посрещаше,
обикновено с коментара, че не само скача добре на въже, ами и крошето му е още като на двайсет годишен. Именно на това стабилно кроше, той дължеше и факта, че все още си стоеше майор, въпреки че му оставаха още съвсем малко години до пенсия.
През 1989 г. един прокурор, който беше пуснал сина на местен партиен функционер, обвинен в изнасилване на своя съученичка, се убеди лично в боксовите заложби на Вълчанов. Разследването го водеше той и когато отиде да поиска обяснение от въпросния прокурор, защо доказан изнасилвач е пуснат на свобода без обяснения, обвинителят само нагло му се изсмя в лицето и му каза да върви на майната си. Това бяха последните му думи за следващите три месеца и половина, тъй като ги прекара с метър и половина хирургическа тел в долната челюст! След “демократичните” промени прокурорът направи политическа кариера и се постара с всички средства да си го върне на Вълчанов!
- Ела, синко, да видиш как са го докаросали тоя копелдак Главоча! - дръпна за ръкава на якето Георгиев, все едно Папаташки нищо не му беше казал. -То вярно, че тоя беше изрод и половина, ама това и по книгите на Стивън Кинг го няма май....
Георгиев побутна леко по рамото някакъв от екипа по събиране на улики, който му пречеше и се надвеси над трупа на известния рецидивист.
Валентин Митковски носеше прякора Главоча заради наистина голямата си глава, постоянно остригана нула номер.
Преборвайки с усилие внезапното гадене, на Георгиев му се стори, че сега главата на Митковски е огромна! Това впечатление се създаваше от факта, че и двете му ръце бяха отрязани малко под раменете!
- Какво ще кажеш? - майор Вълчанов го гледаше, сякаш не бяха на местопрестъпление, а в зала за лекции и го изпитваше.
- Къде са ръцете?
- А, тук са, къде да са!? Захвърлени са в храстите на десет - петнайсет метра от тук. Абе не знам кой го е подредил така, ама аз лично познавам хора, дето за това ще го черпят тоя герой, с най-голямо удоволствие!
Георгиев изгледа по-възрастния си колега и отново се наведе над трупа.
Кой наистина би направил такова нещо? Явно ги чакаше доста работа!
Улицата още беше мокра, а беше спряло да вали преди повече от два часа. Имаше лека мъгла. Георгиев беше накарал шофьора на таксито да спре на две преки преди улицата, на която беше станало убийството. Не искаше след три минути всички фирми за таксиметрови услуги да разберат, какво е станало през нощта. Това значеше, че целият град щеше да научи най-късно до десет преди обед!
Въобще, странно племе са това шофьорите! Някой беше казал, че който не става за нищо става военен, а който и за военен не става - става шофьор. Преди години, когато отбиваше военната си служба, в ротата на Георгиев имаше един взводен командир, който на сутрешната проверка, при разясняването на дневната програма, повтаряше всичко по два пъти, за да нямат после шофьорите основание да се оправдават, че нищо не са разбрали. Пък и откакто продаде колата си, на Георгиев му се налагаше доста често да ползва такси и вече беше твърдо убеден, че в такси не е възможно да се води някакъв интелектуален разговор! Обаче, не е възможно да не се отбележат и някои твърде положителни качества, които имат представителите на тази прослойка на обществото! Лоялността им един към друг, например. Никога няма да видиш някой таксиметров шофьор да прережда на стоянката колегите си, за тях това просто е изключено!
Преди около година имаше един доста показателен пример. Някакъв дрогиран пикльо се беше опитал да обере един таксиджия, заплашвайки го с нож. Шофьорът, обаче се оказал смел човек и успял да обезоръжи нападателя си и да повика подкрепление по радиостанцията. Георгиев си спомняше с усмивка, как паркинга пред първо РПУ беше пожълтял от коли на весело псуващи таксиметрови шофьори, участвали в предаването в ръцете на полицията на надрусания, злополучен обирджия. Е, бяха го понатупали малко преди това.....
Мислейки върху тази тема, Георгиев се изкачваше по стръмната улица, която водеше към чалга - бар “Каруцата” и на която беше станало убийството. Вече се виждаха полицейските коли, които, умишлено паркирани безредно, за да се затрудни достъпът до мястото, бяха заели всяко свободно място по тротоарите и по самата улица.
Някаква неприятна миризма се носеше във въз-
духа. В началото по-слабо, а с всяка изминала секунда все по-силно и по-силно! Миришеше на повърнато.
- А, господин лейтенант. Добро утро! Насам, ако обичате. - униформеният сержант явно го познаваше. - Дано да не сте закусил тая сутрин, че гледката хич не е за хора с пълни стомаси.
- Очевидно!
На Георгиев му се стори, че след ироничния въпрос за закуската, една групичка от четирима – петима бездействащи униформени се изкикотиха. Стана му криво.
Вярно, че допреди известно време, докато още пиеше, му се случваше да удари едно малко питие и сутрин, но това вече беше минало. Пък и едва ли някой
го е знаел! Заблуждаваше се. Всички знаеха. Хихикането продължи точно толкова, колкото да го вбеси.
- Момци.... - всички във веселата за негова сметка група бяха по-възрастни от него. - Скучно ли ви е, а?
Най-близкият до него сержант, с ръце в джобовете, го изгледа отгоре до долу.
- Що гос’ин лейтнант? - в мъничките му очи се четеше насмешка.
- Ми щото, като ви гледам теб и колегите ти, май нямате много работа.
- Миии...е, не, че такова... - сержантът се ухили широко.
- Я, бягай до някое кафене дето работи и ми вземи един чай!
Усмивките на веселата полицейска дружина из-
чезнаха.
- Моля? Аз да не сам сервитьорка, гос’ин.....
- Без захар.
Нахаканият полицай се огледа, като че ли това не се отнасяше за него, а за някой друг. Сега колегите му гледаха с насмешка него. Гледаше го и Георгиев, но не с ирония, а съвсем сериозно. Явно не се шегуваше.
- Коя е тая нежна душа, дето не е могла да издържи на гледката и си е изповръщала червата на две педи от мястото на престъплението? Ебати и лигльовците! А? Кой? Някой ще ми разясни ли тая дилема?
Притежателят на гласа явно беше много ядосан!
Георгиев се подсмихна под мустак, загледан след затътрилия се за чай полицай. Погледна към останалите полицаи - майтапчии. И те го гледаха, но вече без никаква следа от усмивка. Бяха си научили урока!
- Погледни ги бе, Георгиев! - продължи да крещи ядосаният. - Свини! И това ми били професионалисти! Педерастчета, що не си стоите на село, ами дойдохте в града да ставате ченгета!?
“И този път Вълчанов е дошъл по-рано!” - помисли си. Огледа лицата на колегите си, бяха доста бледи! Явно беше, че повърнатото не е най-неприятната част от гледката!
- Я да видим, за какво става въпрос.... - по-скоро на себе си, отколкото на някой конкретно си каза Георгиев и се наведе, за да премине под жълтата найлонова лента с надпис ”Полицейска линия. Не преминавай!”
- Поредната убита мутра.
Георгиев погледна човека пред себе си, който му
беше отговорил.
- Оооо, Папарашки, драго ми е! Ти ли си дежурен днес?
Папаташки беше двайсет и седем годишен млад човек, дълъг и тънък като спица. Той му беше казал по мобилния да не ходи в окръжното, а да дойде направо на местопрестъплението.
Беше в полицията от три години и работеше в оперативната група. Майстор по свалянето на отпечатъци, вземането на проби и т.н. Прякорът му или по-скоро промененото му в прякор име “Папарашки” се дължеше на страстта му към фотографията и на руския фотоапарат “Зенит”, с който не се разделяше почти никога.
- Не бе, колегата нещо не бил добре, та ме вдигнаха рано - рано! Бях на гости снощи, та почти не съм спал! - личеше му. - Гадна работа! Няма майтап!
Последното беше казано с поглед към мястото,
около което се бяха накупчили десетина цивилни полицаи. Единият от тях се обърна и махна към двамата.
- Ела, ела да видиш, за какво става въпрос! – беше майор Вълчанов. - Професионалисти! Пфу.... – явно беше страшно възмутен! - Да се издрайфаш почти
върху жертвата! Ебати......
- Ако разрешите, господин майор... Никой от нашите не го е направил. - гласът на Папаташки звучеше притеснено. Вълчанов имаше славата на човек, който много - много не позволяваше на по-нискостоящите да се обаждат и държеше всеки да си знае мястото! Майорът беше среден на ръст, но в действителност изглеждаше по-нисък, защото имаше несъразмерно широки за ръста си рамене. На младини е бил боксьор и оттогава му бяха останали накриво зарасналият счупен нос, безформените уши и навикът всяка сутрин да скача на въже. Това последното, за скачането на въже, беше неизчерпаем източник на майтапи от страна на колегите му, които той посрещаше,
обикновено с коментара, че не само скача добре на въже, ами и крошето му е още като на двайсет годишен. Именно на това стабилно кроше, той дължеше и факта, че все още си стоеше майор, въпреки че му оставаха още съвсем малко години до пенсия.
През 1989 г. един прокурор, който беше пуснал сина на местен партиен функционер, обвинен в изнасилване на своя съученичка, се убеди лично в боксовите заложби на Вълчанов. Разследването го водеше той и когато отиде да поиска обяснение от въпросния прокурор, защо доказан изнасилвач е пуснат на свобода без обяснения, обвинителят само нагло му се изсмя в лицето и му каза да върви на майната си. Това бяха последните му думи за следващите три месеца и половина, тъй като ги прекара с метър и половина хирургическа тел в долната челюст! След “демократичните” промени прокурорът направи политическа кариера и се постара с всички средства да си го върне на Вълчанов!
- Ела, синко, да видиш как са го докаросали тоя копелдак Главоча! - дръпна за ръкава на якето Георгиев, все едно Папаташки нищо не му беше казал. -То вярно, че тоя беше изрод и половина, ама това и по книгите на Стивън Кинг го няма май....
Георгиев побутна леко по рамото някакъв от екипа по събиране на улики, който му пречеше и се надвеси над трупа на известния рецидивист.
Валентин Митковски носеше прякора Главоча заради наистина голямата си глава, постоянно остригана нула номер.
Преборвайки с усилие внезапното гадене, на Георгиев му се стори, че сега главата на Митковски е огромна! Това впечатление се създаваше от факта, че и двете му ръце бяха отрязани малко под раменете!
- Какво ще кажеш? - майор Вълчанов го гледаше, сякаш не бяха на местопрестъпление, а в зала за лекции и го изпитваше.
- Къде са ръцете?
- А, тук са, къде да са!? Захвърлени са в храстите на десет - петнайсет метра от тук. Абе не знам кой го е подредил така, ама аз лично познавам хора, дето за това ще го черпят тоя герой, с най-голямо удоволствие!
Георгиев изгледа по-възрастния си колега и отново се наведе над трупа.
Кой наистина би направил такова нещо? Явно ги чакаше доста работа!